Райна Жечева – психолог Варна

ХУМАНИСТИЧНАТА ПСИХОЛОГИЯ НА ЕРИХ ФРОМ

January 7th, 2012

Фром е известен германски психолог и хуманист. Той принадлежи на групата на Фройдомарксистите, към които се числят и Вилхелм Райх, Ото Фенихел, Зигфрид Бернфелд. Те смятат, че психоанализата трябва да бъде допълнена с Марксовата критика на обществото и „историческия материализъм”. В психоанализата пък виждат допълнение на Марксизма, който борави преди всичко с икономически категории.

Фром се опира на възгледите на К.Маркс и З.Фройд. Смята, че Маркс е допуснал грешка приемайки, че човек е разумно същество. По-скоро поддържа твърдението на Фройд, че човек е ирационално животно, зависимо от инстинктите. С Маркс се съгласява, че обществото упражнява диктатура над човека и го прави зависим от другите. Така Фром застъпва тезата за дуализма на човешката същност и природа.

Човек зависи едновременно от първичното и социалното. Той е заложник на два терориста:

 –    отвън- на обществото

-     отвътре- на инстинкта

Като цяло човек се стреми към свобода, чието осъществяване зависи от индивидуалните и обществени дадености. Понякога уникалността може да се отхвърли поради страх от социална изолация. Според Фром стремежът на човек да се вклини, да потъне в колективното, се корени още в детството. Детето, което не осъзнава индивидуалното си битие, по пътя на своето развитие изпитва страх в процеса на отделянето си от семейството. Така тенденцията на хората да избягват свободата е белязана от историята.

Фром описва три механизма на бягство:

 –    авторитарните тенденции

-     нагон към рушене

-     автоматично приспособяване

Фром се разпростира върху авторитаризма в общественото ни състояние, което не позволява на човек да осъзнае собствената си свобода. Човешкото отчуждение, породено от влиянието на обществото води до усещане на безгранична незначителност у хората, с чието надмогване се самозалъгват. Собствената незначителност се прикрива чрез принадлежност към социални групи, религии, народи и т.н. Благополучие се постига чрез:

 „…пасивно послушание и последващо одобрение от представителите на властта… живеем в притежателния модус до такава степен, в каквато ентернализираме авторитарната структура на обществото.”

Поведение на характера, което се базира на страха да бъдеш себе си често се изражда в  садомазохизъм. Мазохистът осъзнавайки и страхувайки се от предполагаемата си или действителна незначителност, се стреми да се приобщи към колективното, където да се усеща като част от могъществото на обществото.

Садистът третира хората като по- низши от себе си и се отъждествява с богоподобните. Чрез принизяване на предполагаемо по- малоценните, той се самоиздига в култ. Поведението на садиста не е далеч от  „нагона за рушене”, който се различава от Фройдовия биологичен инстинкт към деструктивност. „Нагонът за рушене” е по-скоро механизъм за бягство.

 „ Нагонът към рушене е следствие от неживения живот. Всички обществени и лични жизнени условия, които се основават на подтискане на собствения живот, пораждат страст към рушене. Тя образува, така да се каже, резервоара, от който се захранват особените враждебни тенденции към другите или към собственото битие.”

Според Фром човек има много малко възможности да бъде „самия себе си” извън приспособяването, от което трудно може да избяга. Всъщност се оказва, че чувствата и поведението на хората, които те мислят за израз на индивидуални стремежи, често са продиктувани от обществото, което е дълбоко вкоренено в същността им. Обществото е това, което решава кое е приемливо и кое не, кое е ценно, вярно и в границите на приличието.

 „ Победата на свободата е възможна само когато демокрацията се развие дотам, че в нея целта на културата и цивилизацията са индивидът, неговото щастие, неговото преуспяване; така, че човешкото битие да не търси оправдание в успеха или в нещо друго и индивидът да не бъде подчинен на външна сила, която да го подвежда и прескача, според своя каприз- независимо дали това е мощта на държавата или стопанството…”

Истинската свобода е позитивната свобода, осигуряваща оптимални условия за реализация на способностите.

При непрекъснатото си взаимодействие с околната среда в процеса на своето развитие, човек се индивидуализира, като този процес често се определя от несъзнателни психични сили.

Според Фром е необходимо човек да се избави от чувството си за безнадеждност, неувереност, собствена нищожност и т.н. Бягството от свободата в случая е средство за избавление.

Природата на човек се отличава с биологична слабост и екзестенциални противоречия. Човек стои на границата между живот и смърт, свобода и детерминизъм, нагон и разум, съмнение и вяра. Несигурността е постоянен спътник в човешкия живот. Избирането на дадена възможност винаги е свързано с компромис, с отказ от друга възможност. Неизвестността кара човек да се придържа към определена форма, която му изгражда характер. Той му гарантира нормално функциониране в обществото.

 „Все пак характерът няма само функцията да даде на индивида възможност за правилно и „разумно” поведение. Той е и основа на неговото обществено приспособяване.”

Фром разглежда пет типа характери:

 –     рецептивна личност- пасивен

-     егоистична (експлоативна)- манипулативен

-     маркетингова (пазарен тип)- благоприятен и променлив

Фром отхвърля идеята, че характерите се формират в резултат на развитието на нагоните, както е според Фройд. Според Фром характерът се изгражда в междучовешките взаимоотношения.

Много е важно да се стремим към продуктивност. Човек е продуктивен, когато се самоформира и саморазгръща, живеейки извън самия себе си, когато  съумее да противостои на обществения натиск. Притежаването, имането придават чувство за сигурност в живота и затова са толкова желани. А и колкото е по-голяма сигурността свободата има по- висока стойност. Но тази сигурност е само привидна. Често човек става зависим от това, което има- пари, имидж, престиж, собственост и се страхува от загуба. Притежаването носи риск, води до съперничество, алчност и агресия, до липса на морал.

Противоположна е съдбата на човек, който се стреми към възможностите за реализация на потенциала и силите си. Хората се възхищават на онези, които тръгват напред в неизвестното, независимо от опасностите.

 „Нищо друго  не сплотява хората така(без да ограничава индивидуалността им), както споделеното възхищение и обич, общността на идеите, съпреживяната естетическа наслада от музикално произведение или картина, изпълнението на едни и същи ритуали, споделената болка.”

Сплотяването е много важно при изграждане на качествени взаимоотношения между хората. Не по-маловажна е и способността да обичаш “правилно”. Да обичаш другите е невъзможно преди да обикнеш себе си.

 “ Утвърждаването на своя живот, щастие, развитие и свобода е вкоренено в способността на човек да обича.”

Любовта се проявява като реална потребност на всяко живо същество. Тя е единственият удовлетворяващ отговор за смисъла на живота,  средство за преодоляване на изолацията и най- големият път който води към продуктивност.

Всяко общество, което възпрепятства любовта между индивидите, в крайна сметка ще загине под натиска на противопоставянето си с основните потребности на човешката природа.

Фром изхожда от тезата на Фройд за зависимостта на човек от инстинктите и едновременно с това посочва много слаби места в неговите концепции.

Например Фром разглежда Едиповия комплекс като резултат от буржоазно-патриархалното семейство и заобикалящия го порядък, а не като естествена необходимост. Като неопсихоаналитик не може да приеме и Фройдовите нагон към агресията и нагон към смъртта, а извежда нагона към смъртта като резултат от „неживяния живот”.

 ~ Използвана литература:

1.Фром, Е. „Бягство от свободата”, С.1992

2.Фром, Е. „Бягство от свободата”, С.1992

Категории: РАЗРАБОТКИ | ключови думи: авторитаризъм, бягство от свободата, Ерих Фром, нагон за рушене, общество, психология, хуманистична психология