Фром се опира на възгледите на К.Маркс и З.Фройд. Смята, че Маркс е допуснал грешка приемайки, че човек е разумно същество. По-скоро поддържа твърдението на Фройд, че човек е ирационално животно, зависимо от инстинктите. С Маркс се съгласява, че обществото упражнява диктатура над човека и го прави зависим от другите. Така Фром застъпва тезата за дуализма на човешката същност и природа.

Човек зависи едновременно от първичното и социалното. Той е заложник на два терориста:

 –    отвън- на обществото

-     отвътре- на инстинкта

Като цяло човек се стреми към свобода, чието осъществяване зависи от индивидуалните и обществени дадености. Понякога уникалността може да се отхвърли поради страх от социална изолация. Според Фром стремежът на човек да се вклини, да потъне в колективното, се корени още в детството. Детето, което не осъзнава индивидуалното си битие, по пътя на своето развитие изпитва страх в процеса на отделянето си от семейството. Така тенденцията на хората да избягват свободата е белязана от историята.

Фром описва три механизма на бягство:

 –    авторитарните тенденции

-     нагон към рушене

-     автоматично приспособяване

Фром се разпростира върху авторитаризма в общественото ни състояние, което не позволява на човек да осъзнае собствената си свобода. Човешкото отчуждение, породено от влиянието на обществото води до усещане на безгранична незначителност у хората, с чието надмогване се самозалъгват. Собствената незначителност се прикрива чрез принадлежност към социални групи, религии, народи и т.н. Благополучие се постига чрез:

 „…пасивно послушание и последващо одобрение от представителите на властта… живеем в притежателния модус до такава степен, в каквато ентернализираме авторитарната структура на обществото.”

Поведение на характера, което се базира на страха да бъдеш себе си често се изражда в  садомазохизъм. Мазохистът осъзнавайки и страхувайки се от предполагаемата си или действителна незначителност, се стреми да се приобщи към колективното, където да се усеща като част от могъществото на обществото.

Садистът третира хората като по- низши от себе си и се отъждествява с богоподобните. Чрез принизяване на предполагаемо по- малоценните, той се самоиздига в култ. Поведението на садиста не е далеч от  „нагона за рушене”, който се различава от Фройдовия биологичен инстинкт към деструктивност. „Нагонът за рушене” е по-скоро механизъм за бягство.

 „ Нагонът към рушене е следствие от неживения живот. Всички обществени и лични жизнени условия, които се основават на подтискане на собствения живот, пораждат страст към рушене. Тя образува, така да се каже, резервоара, от който се захранват особените враждебни тенденции към другите или към собственото битие.”

Според Фром човек има много малко възможности да бъде „самия себе си” извън приспособяването, от което трудно може да избяга. Всъщност се оказва, че чувствата и поведението на хората, които те мислят за израз на индивидуални стремежи, често са продиктувани от обществото, което е дълбоко вкоренено в същността им. Обществото е това, което решава кое е приемливо и кое не, кое е ценно, вярно и в границите на приличието.

 „ Победата на свободата е възможна само когато демокрацията се развие дотам, че в нея целта на културата и цивилизацията са индивидът, неговото щастие, неговото преуспяване; така, че човешкото битие да не търси оправдание в успеха или в нещо друго и индивидът да не бъде подчинен на външна сила, която да го подвежда и прескача, според своя каприз- независимо дали това е мощта на държавата или стопанството…”

Истинската свобода е позитивната свобода, осигуряваща оптимални условия за реализация на способностите.

При непрекъснатото си взаимодействие с околната среда в процеса на своето развитие, човек се индивидуализира, като този процес често се определя от несъзнателни психични сили.

Според Фром е необходимо човек да се избави от чувството си за безнадеждност, неувереност, собствена нищожност и т.н. Бягството от свободата в случая е средство за избавление.

Природата на човек се отличава с биологична слабост и екзестенциални противоречия. Човек стои на границата между живот и смърт, свобода и детерминизъм, нагон и разум, съмнение и вяра. Несигурността е постоянен спътник в човешкия живот. Избирането на дадена възможност винаги е свързано с компромис, с отказ от друга възможност. Неизвестността кара човек да се придържа към определена форма, която му изгражда характер. Той му гарантира нормално функциониране в обществото.

 „Все пак характерът няма само функцията да даде на индивида възможност за правилно и „разумно” поведение. Той е и основа на неговото обществено приспособяване.”

Фром разглежда пет типа характери:

 –     рецептивна личност- пасивен

-     егоистична (експлоативна)- манипулативен

-     маркетингова (пазарен тип)- благоприятен и променлив

Фром отхвърля идеята, че характерите се формират в резултат на развитието на нагоните, както е според Фройд. Според Фром характерът се изгражда в междучовешките взаимоотношения.

Много е важно да се стремим към продуктивност. Човек е продуктивен, когато се самоформира и саморазгръща, живеейки извън самия себе си, когато  съумее да противостои на обществения натиск. Притежаването, имането придават чувство за сигурност в живота и затова са толкова желани. А и колкото е по-голяма сигурността свободата има по- висока стойност. Но тази сигурност е само привидна. Често човек става зависим от това, което има- пари, имидж, престиж, собственост и се страхува от загуба. Притежаването носи риск, води до съперничество, алчност и агресия, до липса на морал.

Противоположна е съдбата на човек, който се стреми към възможностите за реализация на потенциала и силите си. Хората се възхищават на онези, които тръгват напред в неизвестното, независимо от опасностите.

 „Нищо друго  не сплотява хората така(без да ограничава индивидуалността им), както споделеното възхищение и обич, общността на идеите, съпреживяната естетическа наслада от музикално произведение или картина, изпълнението на едни и същи ритуали, споделената болка.”

Сплотяването е много важно при изграждане на качествени взаимоотношения между хората. Не по-маловажна е и способността да обичаш “правилно”. Да обичаш другите е невъзможно преди да обикнеш себе си.

 “ Утвърждаването на своя живот, щастие, развитие и свобода е вкоренено в способността на човек да обича.”

Любовта се проявява като реална потребност на всяко живо същество. Тя е единственият удовлетворяващ отговор за смисъла на живота,  средство за преодоляване на изолацията и най- големият път който води към продуктивност.

Всяко общество, което възпрепятства любовта между индивидите, в крайна сметка ще загине под натиска на противопоставянето си с основните потребности на човешката природа.

Фром изхожда от тезата на Фройд за зависимостта на човек от инстинктите и едновременно с това посочва много слаби места в неговите концепции.

Например Фром разглежда Едиповия комплекс като резултат от буржоазно-патриархалното семейство и заобикалящия го порядък, а не като естествена необходимост. Като неопсихоаналитик не може да приеме и Фройдовите нагон към агресията и нагон към смъртта, а извежда нагона към смъртта като резултат от „неживяния живот”.

 ~ Използвана литература:

1.Фром, Е. „Бягство от свободата”, С.1992

2.Фром, Е. „Бягство от свободата”, С.1992

Ейбрахам Маслоу

Кратки биографични данни

Ейбрахам Маслоу е роден на 1 април 1908г. в Бруклин, Ню Йорк в семейство на имигранти – руски евреи. Бил невротичен, срамежлив и депресиран младеж, самотен и недоволен от себе  си.

„Цяло чудо е, че при детството, което имах не съм психотичен…. Бях изолиран и нещастен. Израстнах в библиотека с книги, без приятели.”

„Бях ужасно любопитен да узная защо не полудях” .

Природния интелект на Маслоу и любовта му към науката го прави блестящ студент. В университета в Уисконсин той  следва психология.  Там, под ръководството на Хари Харлоу, прави оригинално изследване на живота на приматите. Силно впечатление му правят потенциалните възможности на бихевиоризма. Първия пост на Маслоу слуд доктората, бил като научен сътрудник на бихевиориста Едуард Торндайк. По-късно, Маслоу осъзнава ограниченията на поведенческия подход към живота. Едно лично събитие – раждането на първото му дете, окончателно и напълно разрушава вярата му в бихевиоризма. След време Маслоу приема професура в Бруклин Колидж. Там преподава в продължение на четиринайсет години. Провежда изследвания в Колумбийския университет, под ръководството на Алфред Адлер, един от първите последователи на З.Фройд. В Ню Йорк се радва на приятелството на двама учени, на които се възхищава професионално и като личности – антроположката Рут Бенедикт и гещалт психолога Макс Вертхаймер. Вдъхновен от тях и тяхното поведение Маслоу започва да си води бележки, които стават основа на неговото дългогодишно проучване и рефлексия върху психичното здраве и човешкия потенциал. Той пише задълбочено по този въпрос, опирайки се на идеите на други психолози, но значително допринася с оригиналните си концепции за йерархията на потребностите, метапотребностите, самоактуализиращите се хора и върховите изживявания. Маслоу става лидерът на хуманистичната психология и един от пионерите в движението за завръщането на човека в психологията отвъд механистичните твърдения на бихевиоризма и физиологичната психология.

„Човешката природа не е толкова лоша, за колкото се смята” пише той в контекста на споменатото завръщане на човека в психологията.

 Подходът на Маслоу към личността

Най-голямата сила на Маслоу е в способността му да повдига важни въпроси: „Какво означава да си добро човешко същество?, Какво носи на човешкия индивид щастие, творчество и осъществяване?, Какво мотивира психично здравия индивид?, Как можем да изработим един цялостен модел на човешката природа, като отдадем дължимото на нашия необикновен потенциал?”

Основната му цел е да вникне в потенциала за цялостно човешко развитие. Според Маслоу, за да се изследва психичното здраве, е необходимо да се изучава здравия индивид. Само по този начин ще стане ясно докъде се простират границите на човешките възможности. Маслоу смята проблема за психичното здраве за много актуален. Изучаването на себеактуализиращи се хора е неформално лично проучване, което той прави през целия си живот. За целта на изследванията си той подбира познати, приятели включително и публични личности. При едно първоначално изследване са обхванати три хиляди студента в колежа, вследствие на което стига до заключение, че „в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида”, в който се установява при по-възрастни изследвани лица. Всички изследвани лица се чувстват сигурни, спокойни, приемани, достойни за уважение, обичащи и обичани, изработили своите ценности и ориентири. Маслоу признава, че в нашето общество себеактуализация постигат по-малко от един процент от хората. Въпреки това остава оптимист по отношение на възможността в бъдеще този процент да се увеличи. Маслоу вярва, че човешките същества не реализират пълния си потенциал, но че в тях има възможности за цялостното му разгръщане. Именно такова разгръщане е характерно за себеактуализиращите се хора.

 Мотивацията на здравата личност

Според Маслоу вроден стремеж у хората е стремежът към самоактуализация. Хората, обаче са мотивирани и от други универсални потребности. Природата на човек е като цяло търсеща. Налице е една непрестанна неудовлетвореност – винаги съществуват незадоволени потребности към които човек се стреми. Погледнато реално почти всяка състояние на организма е мотивиращо само по себе си. Следователно мотивацията може да се приеме като перманентна. Тя е постоянна и неспирна и рядко води до момент на пълно задоволяване. Маслоу набляга на факта за приемането на човешката личност в нейната цялостност, отчитайки въздействията на средата, културата, множествената мотивация, немотивираното поведение, здравословната мотивация. Индивидът е интегрирано организирано цяло. В този смисъл мотивиран е цялостния индивид, а не  само части от него. Когато доминира определена потребност, човек е способен да промени цялата си философия за бъдещето.

Потребностите  се подреждат в определена йерархия на доминантност.

Тъй като често целта се бърка със средствата за постигането й, мотивираното поведение или целите не могат да бъдат добра основа за класификация. Гладът например може да означава не само потребност от храна, а и от сигурност и любов. Сексът от друга страна може да е средство за задоволяване на потребността от самоутвърждаване.

Потребностите, които обикновено се вземат като изходна точка за теориите на мотивацията са физиологичните подтици и налагат две насоки на изследвания:

- развитието на схващането за хомеостазата – постоянно и автоматично поддържане на нормално състояние на кръвообръщение в тялото.

- откритието, че апетитът е резултатен индикатор за действителните потребности или липси в тялото.

Физиологичните потребности доминират над останалите. Хора, които са лишени от всичко в живота, най-вероятно ще имат физиологична мотивация, а не свързана с нещо друго. Маслоу доказва, че всички човешки потребности могат да бъдат организирани в йерархия, в основата на която стоят физиологичните потребности – от въздух, храна и вода. Следват четири равнища на психични потребности – от сигурност, любов, самооценка и себеактуализация.

- потребности от сигурност – възникват в случай, че физиологичните потребности са относително добре задоволени. Маслоу вярва, че всички се нуждаят от рутина и предсказуемост в известна степен. Несигурността е трудна за приемане, поради което хората се стремят към защита и ред. Потребността от сигурност е особено актуална, когато съществува действителна заплаха за законността, реда и  авторитета в обществото.

- потребност от принадлежност и любов – Възниква когато физиологичните потребности и потребността от сигурност са относително добре задоволени. Свързана е с даването и получаването на обич, както и с принадлежността към определена група, чиито ценности човек споделя.

„Любовните потребности са свързани както с даването, така и с получаването на любов”.

Според Маслоу трудностите за удовлетворяването на тази потребност обясняват популярността в днешно време на комуните, групите за повишаване на чувствителността и груповата терапия. Те са начин за бягство от самотата и изолацията.

-       потребност от оценка (уважение) – желание за сила, постижения, увереност пред света, независимост и свобода; желание за репутация и престиж, чувство на полезност и добро положение в обществото. Съществуват два типа потребности от уважение: уважение от другите и самоуважение.

- потребност от себеактуализация – отнася се до желанието на хората за самоосъществяване, за разгръщане на собствения потенциал, за осъществяване на всички качества и възможности и пълно използване на способностите.

Маслоу избягва опростените схващания на бихевиористите и фройдистите като подчертава, че висшите ни потребности са също толкова действителна и неделима част от човешката природа, колкото и потребностите ни от храна. Той е на мнение, че висшите потребности са по-скоро еволюционно развитие и могат да се развият в по-късна възраст при всеки индивид. Задоволяването им води до повече щастие и по-голямо израстване на индивида.

Йерархията на потребностите не е твърдо установена. Съществуват редица изключения. Например има хора, при които самооценката е по-важна от любовта. Такива хора мислят, че за да бъде обичан човек преди всичко трябва да е самоуверен, агресивен, преуспял и т.н. Самооценката в случая е средство за постигане на любов. При други творчески личности, творческия импулс е по-важен от задоволяването на базовите потребности. Съществуват и т.нар. психопатни личности при които не е налице необходимост от любов, както и такива при които равнището на аспирация е трайно притъпено и понижено.

Базовите потребности са най-често несъзнавани. Всяко поведение е детерминирано от няколко или всички потребности едновременно, а не само от една. Щом бъдат удовлетворени, потребностите престават да играят активна или организираща роля. Здравите хора са преди всичко мотивирани от своите потребности да развият и актуализират пълния си потенциал и способности. В този случай добро и здраво общество е това, което задоволявайки базовите потребности, позволява възникването на най-висши цели у хората.

„Всяко конкретно задоволяване на потребност е стъпка към самоактуализация”.

 Метамотивацията: какво движи себеактуализиращия се човек?

Себеактуализиращите се хора са относително спонтанни в поведението  и вътрешния си живот. Поведението им е естествено, липсва стремеж за постигане на „ефект”. Себеактуализиращите се автоматично намират твърда основа на своята ценностна система. Според Маслоу тези хора се различават не само количествено, но и качествено от другите по отношение на това, което ги мотивира. Той предлага теория за мотивацията на себеактуализиращите се хора, която нарича мотивация за растежа или метамотивация, която се придвижва отвъд традиционната идеа за мотивацията.

„Най висшия мотив е да си немотивиран и нестремящ се” – пише Маслоу.

Себеактуализиращите се хора не се стремят, те се развиват. Докато мотивацията на останалите хора е свързана предимно със задоволяването на нещо липсващо (Дефицит или D-мотивация), здравите хора (себеактуализиращите се) са загрижени за задоволяване на по-висши потребности. Те се вълнуват от осъществяване на  възможностите си, от познаване и разбиране на Света. В случая на метамотивация, човек не компенсира дефицити. Напротив стремежът е към обогатяване и разширяване на живота, от съзряване и развитие на характера. Всички дефицити на себеактуализиращите се хора са били вече коригирани, ето защо те са отвъд стремежите и желанията за нещо външно, което да внесе нужните корекции по „липсващото”. Здравите хора са в „състояние на съществуване” – изразяване на истинската си човешка същност. В този смисъл те не са мотивирани. Себеактуализиращите се  хора се движат към метапотребности (В-ценности), които са сами по себе си цели, а не средства за постигане на други цели.

 Метапотребностите и метапатологиите според Маслоу

Метапотребностите са състояние на съществуване, а не стремеж към някакъв конкретен обект към целта. Неуспехът тези потребности да бъдат постигнати е не по-малко вреден от неуспехът по задоволяването на по-нисшите потребности. Фрустрацията на метапотребностите предизвиква метапатология. При метапатологиите източникът или причината за нарушението не е така ясна за човека. При фрустрирането на метапотребностите човек може да съзнава, че нещо му липсва, но не знае какво точно е то. В такъв случай, не успявайки да посочи конкретната причина, а от там и целта, която би облекчила състоянието му, за човек става много трудно де се справи с метапатологичното състояние. Метапатологиите са свързани с осуетяване на пълния човешки растеж и развитие. Те пречат на човек да изрази пълния си потенциал.

 Следва продължение…