Случва се неусетно. Започваш да играеш роли. Слагаш си етикети. Бягаш от същността си.

И идва моментът, в който започваш да изглеждаш стандартен и спретнат. Вписваш се в ситуации. Потискаш душата си. Получаваш все повече приемане.  Все по-малко отхвърляне.

Логика! Целият си логика и разум. Думите ти – обмислени. Самоконтролът ти – завиден. Винаги си на ниво. Лъскав, изряден, перфектен… Оставяш впечатлението, което желаеш. Винаги!

Повтаряш, че си различен от другите. Казваш го. Вярваш го! Вечер – не спиш.

Терзаеш се! Не се харесваш! Омразен си си!

Всяка нощ затъваш в болезненост. Всяка сутрин излизаш навън от черупката си, в познатата обвивка. Спретнат и идеален!

Омръзнал ти е този образ. Тази натрапена роля.

Гониш върхове. Манипулираш понякога. Само мъничко, когато се налага…

Играеш себе си. Играеш на откритост, на искреност. Алтруизъм, доверие и любов…

Дрехите ти са перфектни. И образът ти пред останалите. Завиждаш си даже – толкова си идеален! После отново не заспиваш.

Всичко е лъжа!

Ти си лъжа!

Клише! Илюзия!

Картина – празна и безименна, която никого не ще вдъхнови.

Какво пропускаш?

Онзи тих глас, вътре в теб те държи буден в мрака. Крещи всеки път, когато убиваш себе си, за да получиш приемане. Отново и отново… Само дето не знаеш, че ти си онзи, който отхвърля себе си. Безцеремонно. Безпощадно!

Хората можеш да заблудиш. Със спретнати дрехи, с блестяща усмивка. С интелект, знания, логика, разум… С роля! С малко манипулация. Само малко и само ако се наложи…

От себе си как ще избягаш? От осъзнатостта, от болезнените въпроси?

Живееш чужд живот. Създаваш свой театър. Играеш в представление, което не харесваш.

Купуваш! Притежаваш! Носиш дрехи, за които ти ръкопляскат. Имаш всичко необходимо за бляскава роля.

Имаш маски, сраснали с лицето ти. Вече нямаш лице!

Ти си онзи, който другите желаят да бъдеш. Ти си този, който не спи нощем, а проспива живота си.

Нима не искаш свое лице?

~ Riona Morgan