„Ужасно е да приема, че от всяка трудност ще спечеля; че болката от всяка загуба ще отшуми и непременно ще остане нещо и за мен.

И все пак е така.
Всяко разочарование ме кара да съзрея. Всяка трудност неизменно води до израстването ми като човек“

~ Из „Трите въпроса“ – Хорхе Букай

Страхуваш ли се от уязвимостта?

Пазиш ли се от болката?

Забравяш ли да чувстваш?

Затваряш се в себе си. Затваряш сърцето си в опитите си да се спасиш от болезнени емоции, чувства, преживявания. Бягаш в илюзорни реалности, а Не-чувстването води до повече болка. Още и още…

„Защо не изчезва никога?” – питаш

Защото си поел по грешен път. Болката не можеш да победиш, да убиеш – не и чрез себеотхвърляне, самоизолация и забрава.Тя е импулс на душата. Душа, която копнее да бъде чута.

Болката те връща към реалността. Търси промяна. Провокира те – отново и отново…

Говори с гласа на сърцето ти.

Чуй този глас! Защото този глас ще ти показва кой си, на всяка крачка. Какво искаш, от какво се страхуваш, накъде си се запътил…

Неусетно ще порастнеш. Ще разбереш, че си силен – винаги си бил. Ще престанеш да бягаш в илюзии. Ще ставаш все по-добър с всеки изминал миг. По добър от себе си.

Ще отвориш сърцето си и ще чувстваш без страх. Ще знаеш и разбираш, че болката не е изчезнала, че е все още там – зад стените на тъмното. Ще я приемеш безмълвно, неусетно, безусловно. Защото без болка няма порастване…

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

Ако този текст ти харесва, отдели минутка и го сподели  с твоите приятели, за да бъде полезен и на тях. Благодаря ти!

Как още мога да ти бъда полезна? Разбери повече >>>

Ще кажеш: „Кой нормален човек си пожелава да го боли?“

Има такива. Ти си такъв, понякога, без да го осъзнаваш.

Молиш се! В сънищата си. В промеждутъците живот, в които не живееш. Молиш се за болка. Храниш се от нея! Предизвикваш я! Свързваш силата на духа си с борба, с предизвикателства, с битки.

Как ще покажеш на себе си и Света, че си силен, без да се бориш? С какво и кого ще водиш война, ако го няма страданието?

Падаш на колене и се молиш… Не е трудно. Молиш за изпитания. Получаваш изпитания. Спираш да виждаш всичко останало. И ставаш светъл и цялостен в тази борба. Белият рицар в свят, изтъкан от мрак.

Ти си герой! Вярваш си! Силен си!

Забраняваш си всяка мисъл, всеки порив, които те откъсват от идеализираната представа за себе си. Създаваш се всяка минута, час, ден…

Прощаваш! Помагаш! Спасяваш! Обичаш! Великодушен си!

Сияеш. Рисуваш си ореол на светец.

Започва ли да ти се повдига от всепоглъщата те доброта? От светлината в теб, която не допуска мрак?

Няма да допуснеш сянката да те погълне. Силен си, а силните са достойни за възхищение и любов.

Цялата, тази борба… Всичко е, за да бъдеш приет, ценен, обичан. Да бъдеш герой в нечий живот. В своя, собствен живот.

Бориш се! В засада дебне най-страшният враг – Отхвърлянето.

Някои неща никога не смееш, забраняваш си да помислиш дори. Позитивното, доброто, бялото, светлото – всичко трябва да е идеално!

За какво се бориш? Благодарност, любов, възхищение? За място в рая, може би?

Отричаш мрака. Отричаш сянката в себе си. После падаш на колене и се молиш: „Господи, изпрати ми изпитание, за да разбера…“

Превръщаш се в маска. В роля. Нима няма нещо сбъркано в тоталния контрол, който упражняваш върху образа, който си си създал?

Предварителната представа, която следваш е като да играеш  „Себе си“ (който и да си), на сцената на театър, в който ти единствен си актьор и публика, едновременно.

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт