Характеристики на себеактуализиращите се личности

Общи характеристики

Не страдат от психози, неврози или други патологични нарушения. Те са удовлетворили в достатъчна степен по-нисшите си потребности – физиологични, от сигурност и безопасност, любов и принадлежност и уважение.

Друга важна обща характеристика е възрастта: себеактуализиращите се хора са на средна възраст или по-възрастни, защото младите хора все още не са развили силно чувство за идентичност и автономия.

 Специфични характеристики

1. Ефективно възприемане на реалността

Себеактуализиращите се личности възприемат света и другите хора обективно – такива каквито в действителност са, а не каквито биха искали да бъдат. Такова е виждането им и за други сфери на живота – интелектуални, политически, научни, както и свързани с музика и изкуство. Себеактуализиращите се хора ги разглеждат от гледна точка на модата, не се конформират, не се интересуват от мнението на „най-добрите”. Разчитат на собствените си преценки и възприятие като изключват пристрастия.

 2. Общо възприемане на природата, другите и себе си

Себеактуализиращите се хора са в синхрон със себе си. Познават силните и слабите си страни. Естествени са в поведението и реакциите си, не изпитват необходимост да изкривяват или фалшифицират себе си. Те не се крият зад социални маски или роли. Чувстват се добре в собствената си кожа и не се срамуват от недостатъците си (не се извиняват за тях).

Могат да изпитат вина, срам или съжаление само за някои аспекти от собственото си поведение, свързани с поведение, което може да бъде преодоляно – мързел, ревност, предрасъдъци или завист.

Себеактуализиращите се личности приемат околните като са изключително толерантни към техните недостатъци.

 3. Спонтанност, простота и естественост

Себеактуализиращите се хора имат естествено поведение. Те не се страхуват да изразяват чувствата си. В същото време са толерантни и тактични към останалите. Съобразяват се с чувствата им. Склонни са да премълчат, ако проблемът е незначителен или ако рискуват да наранят някого с думите си. Не изпитват необходимост или удоволствие от грубото нарушаване на социалните норми. Не са бунтари. Те са естествени и уверено изразяват себе си.

 4. Фокус върху проблемите извън себе си

Според Маслоу себеактуализиращите се хора са отдадени на работата си. Те имат чувство за мисия. Не вършат работата си по задължение или за прехрана. Работят много и усилено, но работата им създава чувство на радост и удоволствие, развива техните способности, кара ги да израстват. Чрез пълното отдаване на работата си себеактуализиращите се хора са способни да задоволят своите метапотребности.

 5.Потребност от усамотение и независимост

Себеактуализиращите се личности не изпитват „болезнена” необходимост от контакт с другите. Напротив, имат потребност от уединение. Това не означава, че избягват контактите с околните. Те не зависят от другите, за да изпитат удовлетворение. Тяхното поведение е силно центрирано върху Аз-а. Тъй като не зависят  и не се придържат здраво към другите и предпочитат уединението, могат да имат социални трудности. Като цяло са самодисциплинирани и умеят сами да управляват мотивацията си.

 6. Автономно функциониране

Себеактуализиращите хора функционират автономно от социалната и физическата среда. Задоволяването на мотивите им зависи от тях, а развитието им зависи от собствените им възможности и вътрешни ресурси.

 7. Непрекъсната свежест на оценяването

Себеактуализиращите се хора имат способността да ценят преживяванията, които им предлага живота. Те не приемат нещата за дадени. Благодарни са за това, което имат и могат да преживеят. Те не се пресищат и отегчават. Могат да се радват на залез, симфония, дете, усмивка на любим човек, всеки път все едно им е за пръв път. Дори тривиални, всекидневни събития, могат да предизвикат преживявания на удоволствие и радост в тях.

 8. Мистични или върхови преживявания

Маслоу открива, че здрави изследвани лица често изпитват преживявания, свързани с трансцеденталност. Човек е обхванат от чувство за власт, увереност и решимост. Тези преживявания могат да бъдат интензивни или умерени по сила. Освен това Маслоу различава два типа себеактуализация  свързани с т.нар. пикови и непикови личности.

Непиковите личности са по-скоро практични хора, които ефективно си взаимодействат с външния свят. За тях водещо е действието.

Пиковите личности са по-ясно метамотивирани и имат върхови преживявания свързани с прозрения за света и себе си. По-склонни са да чувстват, да бъдат мистични, поетични или религиозни.

 9. Социален интерес

Себеактуализиращите се хора обичат всички човешки същества и  показват емпатийност спрямо околните. Те осъзнават, че са на по – високо равнище от „средния човек”. Вярват, че могат да постигат нещата по-добре от останалите, да ги виждат и разбират по-ясно. Себеактуализиращите се личности обичат човечеството.

 10.Междуличностни взаимоотношения

Междуличностните отношения на себеактуализиращите се са малко на брой, но по-интензивни и здрави, отколкото при останалите хора. Те са способни на по-голяма любов и по-истинско приятелство. Любовта, която изпитват не е дефицитна, не се мотивира от липса на задоволена потребност от любов и принадлежност. Те спокойно могат да минат и без любов в периодите, когато я няма. Не изпитват ревност или страх, тъй като не са зависими от любимите хора. Тяхната любов не е егоистична.

Себеактуализиращите се личности са любезни и търпеливи към хората извън техния кръг.  Въможно е да бъдат сурови към онези, които са претенциозни и надути.

 11. Демократичен характер

Здравите личности са толерантни към хората, независимо от социална класа, образователно ниво или политически и религиозни пристрастия. Себеактуализиращия се човек е не само толерантен, но и нещо повече. Той не изразява превъзходство над околните. Умее да цени и уважава хората. Готов е да слуша и да се учи от всеки, който може да му предложи нещо.

 12.Разграничаване на средства и цели, между добро и зло

За себеактуализиращите се хора целите са много по-важни от средствата за тяхното постигане. Те се радват на „пътя към целта” не по-малко отколкото на самата цел. Средството става цел, поради радостта, която носи.

Себеактуализиращия се човек е способен да различава доброто от злото, правилното от неправилното и имат морални стандарти към които се придържат.

 13. Невраждебно чувство за хумор

Хуморът на себеактуализиращите се хора е философски. Може да е насочен към недостатъците на човечеството като цяло, но никога към отделния човек.

 14. Творчество

Себеактуализиращите се хора са новатори. Те са оригинални и находчиви, независимо, че невинаги те са писатели, художници или композитори. Маслоу сравнява творческия им характер с непредубедеността и въображението, присъщо за децата.

 15. Отпор на натурализиране

Себеактуализиращите се хора се ръководят винаги от себе си, а не от другите. Способни са да се противопоставят на социалния натиск да действат или мислят по определен начин. В същото време не са бунтари и не нарушават целенасочено социалните правила. Само когато  въпросът е от голямо морално значение за тях предизвикват правилата и нормите на обществото.

 Според Маслоу, въпреки че портретът на себеактуализиращия се човек изглежда съвършен, той не е съвършен. Не е напълно свободен нито от вина, нито от тревожност, срам или конфликти. Себеактуализиращият се човек не е идеален, а е по-близо до съвършенството, отколкото повечето от нас.

 Личен коментар

Аспектите на психичния живот следва да се разглеждат в тяхната взаимовръзка. Положителни чувства като щастие, спокойствие, ведрост, покой на съзнанието не са изучени достатъчно. Маслоу подхожда по нов начин към човешката психология като набляга на пътищата които ще научат хората да бъдат мъдри, добри, изобретателни, да откриват доброто, да имат добри характери, да знаят кое е красиво и истинско, да се стремят към истина. Себеактуализиращите се хора не живеят в среда на привидности и увлечения – мода, продражание, престиж, внушение и т.н. , а в система от устойчиви ценности. Те рядко биват повлиявани от културата и религията.

Психологията на Ейбрахам Маслоу, повдига уникални въпроси, свързани с един нов подход към човешката вселена. Разкрива ни природата на човешкия потенциал. Убеждава ни, че величието може да бъде във всеки човек. Вярно е, че себеактуализиращите се личности са по-малко от 1% от всички хора. Вярно е и че описанието им може да не звучи твърде реалистично, че  съдържа в себе си някаква свръхестественост. Факт е обаче, че независимо от малкия си процент, себеактуализиращите се личности са сред нас. Те са такива каквито са. Те са себе си. Неподвластни  на социален натиск, твърдо вярващи в принципите, морала и убежденията си.  Самото съществуване на себеактуализиращи се личности въздейства върху начина ни на мислене. Кара ни да се замислим върху факта, че в живота може би има нещо повече, че можем да бъдем нещо повече и че  стремежът ни да се извисим над собствените си възможности може да ни направи по-добри от „себе си”.

]]> https://rionamorgan.com/?feed=rss2&p=1317 0 https://rionamorgan.com/?p=1297 https://rionamorgan.com/?p=1297#comments Wed, 30 Nov 2011 14:28:05 +0000 http://www.rionamorgan.com/?p=1297 Ейбрахам Маслоу (1908-1970г.) е един от основателите на хуманистичната психология. Интересите и основните му цели са свързани с психическото здраве и човешкия потенциал. Това го  отличава от повечето психолози по неговото време, които наблягат върху абнормалното и болното в човешката личност. Хуманистичната психология, която Маслоу нарича „третата сила” поражда теории свързани с идеята, че в хората са заложени ресурси за изцеление и израстване, както и за постигането на самоактуализация.

Кратки биографични данни

Ейбрахам Маслоу е роден на 1 април 1908г. в Бруклин, Ню Йорк в семейство на имигранти – руски евреи. Бил невротичен, срамежлив и депресиран младеж, самотен и недоволен от себе  си.

„Цяло чудо е, че при детството, което имах не съм психотичен…. Бях изолиран и нещастен. Израстнах в библиотека с книги, без приятели.”

„Бях ужасно любопитен да узная защо не полудях” .

Природния интелект на Маслоу и любовта му към науката го прави блестящ студент. В университета в Уисконсин той  следва психология.  Там, под ръководството на Хари Харлоу, прави оригинално изследване на живота на приматите. Силно впечатление му правят потенциалните възможности на бихевиоризма. Първия пост на Маслоу слуд доктората, бил като научен сътрудник на бихевиориста Едуард Торндайк. По-късно, Маслоу осъзнава ограниченията на поведенческия подход към живота. Едно лично събитие – раждането на първото му дете, окончателно и напълно разрушава вярата му в бихевиоризма. След време Маслоу приема професура в Бруклин Колидж. Там преподава в продължение на четиринайсет години. Провежда изследвания в Колумбийския университет, под ръководството на Алфред Адлер, един от първите последователи на З.Фройд. В Ню Йорк се радва на приятелството на двама учени, на които се възхищава професионално и като личности – антроположката Рут Бенедикт и гещалт психолога Макс Вертхаймер. Вдъхновен от тях и тяхното поведение Маслоу започва да си води бележки, които стават основа на неговото дългогодишно проучване и рефлексия върху психичното здраве и човешкия потенциал. Той пише задълбочено по този въпрос, опирайки се на идеите на други психолози, но значително допринася с оригиналните си концепции за йерархията на потребностите, метапотребностите, самоактуализиращите се хора и върховите изживявания. Маслоу става лидерът на хуманистичната психология и един от пионерите в движението за завръщането на човека в психологията отвъд механистичните твърдения на бихевиоризма и физиологичната психология.

„Човешката природа не е толкова лоша, за колкото се смята” пише той в контекста на споменатото завръщане на човека в психологията.

 Подходът на Маслоу към личността

Най-голямата сила на Маслоу е в способността му да повдига важни въпроси: „Какво означава да си добро човешко същество?, Какво носи на човешкия индивид щастие, творчество и осъществяване?, Какво мотивира психично здравия индивид?, Как можем да изработим един цялостен модел на човешката природа, като отдадем дължимото на нашия необикновен потенциал?”

Основната му цел е да вникне в потенциала за цялостно човешко развитие. Според Маслоу, за да се изследва психичното здраве, е необходимо да се изучава здравия индивид. Само по този начин ще стане ясно докъде се простират границите на човешките възможности. Маслоу смята проблема за психичното здраве за много актуален. Изучаването на себеактуализиращи се хора е неформално лично проучване, което той прави през целия си живот. За целта на изследванията си той подбира познати, приятели включително и публични личности. При едно първоначално изследване са обхванати три хиляди студента в колежа, вследствие на което стига до заключение, че „в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида”, в който се установява при по-възрастни изследвани лица. Всички изследвани лица се чувстват сигурни, спокойни, приемани, достойни за уважение, обичащи и обичани, изработили своите ценности и ориентири. Маслоу признава, че в нашето общество себеактуализация постигат по-малко от един процент от хората. Въпреки това остава оптимист по отношение на възможността в бъдеще този процент да се увеличи. Маслоу вярва, че човешките същества не реализират пълния си потенциал, но че в тях има възможности за цялостното му разгръщане. Именно такова разгръщане е характерно за себеактуализиращите се хора.

 Мотивацията на здравата личност

Според Маслоу вроден стремеж у хората е стремежът към самоактуализация. Хората, обаче са мотивирани и от други универсални потребности. Природата на човек е като цяло търсеща. Налице е една непрестанна неудовлетвореност – винаги съществуват незадоволени потребности към които човек се стреми. Погледнато реално почти всяка състояние на организма е мотивиращо само по себе си. Следователно мотивацията може да се приеме като перманентна. Тя е постоянна и неспирна и рядко води до момент на пълно задоволяване. Маслоу набляга на факта за приемането на човешката личност в нейната цялостност, отчитайки въздействията на средата, културата, множествената мотивация, немотивираното поведение, здравословната мотивация. Индивидът е интегрирано организирано цяло. В този смисъл мотивиран е цялостния индивид, а не  само части от него. Когато доминира определена потребност, човек е способен да промени цялата си философия за бъдещето.

Потребностите  се подреждат в определена йерархия на доминантност.

Тъй като често целта се бърка със средствата за постигането й, мотивираното поведение или целите не могат да бъдат добра основа за класификация. Гладът например може да означава не само потребност от храна, а и от сигурност и любов. Сексът от друга страна може да е средство за задоволяване на потребността от самоутвърждаване.

Потребностите, които обикновено се вземат като изходна точка за теориите на мотивацията са физиологичните подтици и налагат две насоки на изследвания:

- развитието на схващането за хомеостазата – постоянно и автоматично поддържане на нормално състояние на кръвообръщение в тялото.

- откритието, че апетитът е резултатен индикатор за действителните потребности или липси в тялото.

Физиологичните потребности доминират над останалите. Хора, които са лишени от всичко в живота, най-вероятно ще имат физиологична мотивация, а не свързана с нещо друго. Маслоу доказва, че всички човешки потребности могат да бъдат организирани в йерархия, в основата на която стоят физиологичните потребности – от въздух, храна и вода. Следват четири равнища на психични потребности – от сигурност, любов, самооценка и себеактуализация.

- потребности от сигурност – възникват в случай, че физиологичните потребности са относително добре задоволени. Маслоу вярва, че всички се нуждаят от рутина и предсказуемост в известна степен. Несигурността е трудна за приемане, поради което хората се стремят към защита и ред. Потребността от сигурност е особено актуална, когато съществува действителна заплаха за законността, реда и  авторитета в обществото.

- потребност от принадлежност и любов – Възниква когато физиологичните потребности и потребността от сигурност са относително добре задоволени. Свързана е с даването и получаването на обич, както и с принадлежността към определена група, чиито ценности човек споделя.

„Любовните потребности са свързани както с даването, така и с получаването на любов”.

Според Маслоу трудностите за удовлетворяването на тази потребност обясняват популярността в днешно време на комуните, групите за повишаване на чувствителността и груповата терапия. Те са начин за бягство от самотата и изолацията.

-       потребност от оценка (уважение) – желание за сила, постижения, увереност пред света, независимост и свобода; желание за репутация и престиж, чувство на полезност и добро положение в обществото. Съществуват два типа потребности от уважение: уважение от другите и самоуважение.

- потребност от себеактуализация – отнася се до желанието на хората за самоосъществяване, за разгръщане на собствения потенциал, за осъществяване на всички качества и възможности и пълно използване на способностите.

Маслоу избягва опростените схващания на бихевиористите и фройдистите като подчертава, че висшите ни потребности са също толкова действителна и неделима част от човешката природа, колкото и потребностите ни от храна. Той е на мнение, че висшите потребности са по-скоро еволюционно развитие и могат да се развият в по-късна възраст при всеки индивид. Задоволяването им води до повече щастие и по-голямо израстване на индивида.

Йерархията на потребностите не е твърдо установена. Съществуват редица изключения. Например има хора, при които самооценката е по-важна от любовта. Такива хора мислят, че за да бъде обичан човек преди всичко трябва да е самоуверен, агресивен, преуспял и т.н. Самооценката в случая е средство за постигане на любов. При други творчески личности, творческия импулс е по-важен от задоволяването на базовите потребности. Съществуват и т.нар. психопатни личности при които не е налице необходимост от любов, както и такива при които равнището на аспирация е трайно притъпено и понижено.

Базовите потребности са най-често несъзнавани. Всяко поведение е детерминирано от няколко или всички потребности едновременно, а не само от една. Щом бъдат удовлетворени, потребностите престават да играят активна или организираща роля. Здравите хора са преди всичко мотивирани от своите потребности да развият и актуализират пълния си потенциал и способности. В този случай добро и здраво общество е това, което задоволявайки базовите потребности, позволява възникването на най-висши цели у хората.

„Всяко конкретно задоволяване на потребност е стъпка към самоактуализация”.

 Метамотивацията: какво движи себеактуализиращия се човек?

Себеактуализиращите се хора са относително спонтанни в поведението  и вътрешния си живот. Поведението им е естествено, липсва стремеж за постигане на „ефект”. Себеактуализиращите се автоматично намират твърда основа на своята ценностна система. Според Маслоу тези хора се различават не само количествено, но и качествено от другите по отношение на това, което ги мотивира. Той предлага теория за мотивацията на себеактуализиращите се хора, която нарича мотивация за растежа или метамотивация, която се придвижва отвъд традиционната идеа за мотивацията.

„Най висшия мотив е да си немотивиран и нестремящ се” – пише Маслоу.

Себеактуализиращите се хора не се стремят, те се развиват. Докато мотивацията на останалите хора е свързана предимно със задоволяването на нещо липсващо (Дефицит или D-мотивация), здравите хора (себеактуализиращите се) са загрижени за задоволяване на по-висши потребности. Те се вълнуват от осъществяване на  възможностите си, от познаване и разбиране на Света. В случая на метамотивация, човек не компенсира дефицити. Напротив стремежът е към обогатяване и разширяване на живота, от съзряване и развитие на характера. Всички дефицити на себеактуализиращите се хора са били вече коригирани, ето защо те са отвъд стремежите и желанията за нещо външно, което да внесе нужните корекции по „липсващото”. Здравите хора са в „състояние на съществуване” – изразяване на истинската си човешка същност. В този смисъл те не са мотивирани. Себеактуализиращите се  хора се движат към метапотребности (В-ценности), които са сами по себе си цели, а не средства за постигане на други цели.

 Метапотребностите и метапатологиите според Маслоу

Метапотребностите са състояние на съществуване, а не стремеж към някакъв конкретен обект към целта. Неуспехът тези потребности да бъдат постигнати е не по-малко вреден от неуспехът по задоволяването на по-нисшите потребности. Фрустрацията на метапотребностите предизвиква метапатология. При метапатологиите източникът или причината за нарушението не е така ясна за човека. При фрустрирането на метапотребностите човек може да съзнава, че нещо му липсва, но не знае какво точно е то. В такъв случай, не успявайки да посочи конкретната причина, а от там и целта, която би облекчила състоянието му, за човек става много трудно де се справи с метапатологичното състояние. Метапатологиите са свързани с осуетяване на пълния човешки растеж и развитие. Те пречат на човек да изрази пълния си потенциал.

 Следва продължение…

Танц на въображението, фантазии, сънища… Интуиция.

Ето ги и тях… Хората!

Те са там. Очакват  те. Търсят присъствието ти. Знаят!

Ти си този, който ще ги избави от духовния глад.

Пробуден?! Готов ли си да се изправиш пред  лицето на очакванията им?

Карат  те да се чувстваш специален.

Опиянение… Мъничко лудост. Вярата, че си тук, за да събуждаш.

Роден си за това!

Можеш да се заблуждаваш. Можеш да заблуждаваш другите, криейки светлината си в тъмнината. Те ще те открият… Нужен си им.

Усещаш ли Вселенската мъдрост?

Не можеш да избягаш! Имаш много неща да свършиш преди това.

Нахрани гладните духом!

Не знаеш как? Не си вярваш? Не вярваш, че си специален? Нито пробуден?…

Граничи до лудост, нали?

Постой! Не се страхувай! Не бягай!

Вселената говори чрез теб.

Върви! Хората те очакват…

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

Ако този материал ви е харесал, моля отделете минутка и го споделете с вашите приятели, за да бъде полезен и на тях. Благодаря Ви!

Предполага се, че вниманието е насочено към откриване на лидери, а не към обучение и развитие на лидерство.

Привържениците на тези теории приписват на лидерите няколко групи базови характеристики:

• Здраве – млад човек, енергичен, борбен с добри физически данни.
• Социално оформен – образован, напреднал, очарователен, тактичен, ориентиран към сътрудничество, популярен.
• Личностно изграден – упорит, адаптивен, емоционално стабилен, самоуверен.
• Поведенчески ефективен – изпъкващ сред другите, целеустремен, инициативен, поемащ отговорности, ориентиран към резултатите.

Лидерите са убеждавани, че трябва да притежават точно определени черти – интелигентност, физически ръст, самоувереност и т.н. Необходимо е да са емоционално издържливи и да имат ясно разбиране за мисията си и мисията на организацията, която ръководят. Трябва да умеят да формулират насоките на своите последователи и да ги мотивират за успешно и качествено изпълнение.

Според Зигмунд Фройд отношенията в групата се строят по модела на семейните отношения и имат емоционален, либидинозен характер. Основни механизми тук са десексуализираното либидо (сублимираната любов) и идентификацията, а върху взаимодействията на индивида в обществото се извършва пренос на модела, по който става общуването в семейството.

При анализа на процесите в социалните групи в труда си „Масова психология и анализ на човешкото Аз”, Фройд посочва лидерството като източник за възникването, функционирането и съществуването на самата група. По негово мнение първичната група представлява съвкупност от индивиди, които възприемат една личност (лидера) за свой идеал. Първоначално те се идентифицират с лидера и благодарение на този тип идентификация, могат да се идентифицират с групата на по-късно ниво.

Лидерът притежава качества и способности, които членовете на групата ценят, но им липсват. Той се отличава с независимост и самоувереност, проявява всеобща любов и адмирации към околните, успешен е в области, в които другите не успяват. Не е привързан към никого и не обича никого, освен себе си. Благодарение на всички тези качества и способности се превръща в идеал.

Идеята за решаващата роля на качествата, притежавани от лидера като условие за ефективното въздействие върху поведението на членовете на социалната група, намира своето развитие в теоретичните разработки на Макс Вебер. Според него лидерът е чаровен, той притежава харизма (от религиозното – харизма, което означава „благодат свише”). Харизмата като качество на личността придава надареност, недостъпна за другите хора. Харизмата е по-скоро определението, което последователите дават на лидера, защото във взаимодействието си с тях използва определен инструментариум, който другите не владеят.

Макар донякъде да хиперболизира значението на личностните качества при лидера чрез въвеждане на понятието харизматично господство, Вебер успешно защитава идеята за решаващата роля на притежаваните от индивида качества при определяне силата на неговото влияние върху околните под формата на подчинение. Харизматичният лидер има значително влияние над последователите си. Те от своя страна са привлечени от магнетизма на водача си, неговите възможности и изключителни способности да реагира успешно в критични ситуации.

Като цяло портретът на лидера в рамките на харизматичния подход може да бъде очертан по следния начин:

• Той е инициатор в комуникациите и проявява висока активност в тях.
• Притежава умение да реализира социални контакти и да направлява процеса на общуване с добронамерен, приятелски тон.
• Способен е да разбира вярно и да реагира на поведението на другите.
• Проявява висока степен на увлеченост от целите на групата.
• Високо инициативен

 Торията за чертите на лидера придобива голяма популярност сред американските социални психолози през 20-те години на миналия век. Идеята се проявява в търсенето на т.нар. лидерски черти или качества, които да послужат за откриването на потенциални лидери.

През 1940 г. К. Бърд съставя списък от 79 потенциални лидерски качества. Сред тях фигурират такива като: инициативност, общителност, чувство за хумор, ентусиазъм, увереност, дружелюбност. Р. Стогдил добавя към тях и бдителност, популярност, красноречие.

При сравнително изследване между няколко списъка, съдържащи необходимите за лидера качества, се стига до резултати, които поставят под съмнение издигнатата хипотеза за възможността от намиране на потенциални лидерски качества.

Посочват се различни набори от качества, чието съчетаване под формата на различни конфигурации прави един човек лидер. Такъв е т.нар GAS – синдром (General Activity, Аscendance, Sosiability). Според изследване на У. Каес, цитирано от Л. Бърковиц, съществува положителна корелация между степента на активност (General Activity), влияние (Аscendance) и общителност (Sosiability) от една страна и излизането на лидерски позиции от друга. GAS синдромът, обаче не корелира с интелигентността и когнитивните способности на индивида, така че познавателния елемент, който такива личности внасят в решението на групови проблеми, не винаги е равностоен на високата им степен на участие.

Някои по-детайлни характеристики на типа личности, отъждествявани с GAS синдром са свързани с това, че  преобладават ориентациите към превъзходство и доминантност и високо равнище на мотивация в търсенето на най-добро решение за своята група. Лидерите общуват с другите и са приятелски настроени към тях, вземат инициативата в социални ситуации и влагат огромно количество енергия в цялостната си активност. Способността на тези екстровертни, високо мотивирани лица да въздействат на членовете на групата  се дължи  на факта, че сблъсквайки се със сложни проблеми, хората са склонни да се опират на личностите, които създават впечатление, че могат да се справят. Именно такива са носителите на GAS синдрома.

Теорията за чертите обобщава, че притежанието или развиването на специфични черти на характера и поведението, са необходимо условие, един индивид  да се превърне в лидер. Различните изследователи, обаче, предлагат набори от личностни черти, които са толкова разнообразни, че понякога се стига до взаимното им отричане и поставянето под въпрос на подходът за чертите.

Някои от резултатите показват, че в зависимост от обстоятелствата, успехът и ефективността на лидерството са свързани с различни, а в определени случаи и с противоречащи си личностни черти – с емоционална стабилност или пък лабилност; с екстровертност – но и с интровертност; с висока степен на демократичност или пък с авторитарност. Става ясно, че великите лидери не притежават универсални качества, а явно разграничение между ефективните и неефективните лидери не се потвърждава от емпиричните данни.

Разсъждавайки върху проблемите на лидерската ефективност, П. Дракър си задава въпроса: „Може ли ефективността, все пак да се изучи?”. Като споделя богатия си опит с ръководители той пише, че между тях има екстроверти и други, които странят, някои са болезнено страхливи, някои са ексцентрици, други коректни до дребнавост конформисти. Някои са затлъстели, други мършави; някои са войнствени, други кротки. Измежду ефективните ръководители има хора, използващи логика и анализ за вникване в задачата и други, които разчитат на интуицията си. П.Дракър казва:

„Скоро разбрах, че такова нещо като „ефективна личност” не съществува. Ефективни ръководители, които съм наблюдавал, широко се различаваха по темперамент и способности, по онова което вършат и как го вършат. Различаваха се по личностен тип, познания, интереси – фактически в почти всичко, което отличава човешките същества. Единственото общо между тях бе способността да вършат точно тази работа, която трябва да се свърши.”

Ефективността е навик, заключва П. Дракър. Това е комплекс от практики, а практиките могат винаги да се изучат. От съществено значение са пет такива практики:

• Организиране на времето
• Насоченост на усилията към конкретни резултати
• Насоченост към човешкия фактор
• Избор на приоритети
• Вземане на ефективни решения.

Огромния брой постановки и изследвания не разграничават ясно ефективните от неефективните лидери. Все пак е неоспорим фактът, че чертите имат значение. Някои от устойчивите характеристики се свеждат до следното:

• Динамизъм – енергичност, постоянство, амбиция, дозирана агресивност.
• Желание за ръководене – готовност за поемане на отговорност.
• Честност и почтеност.
• Самоувереност – отсъствие на съмнение, вътрешна увереност и убедителност.
• Интелигентност – способност за асимилиране, синтезиране и интерпретиране на голямо количество информация.
• Сътветстващо на дейността познание.

 Юкъл определя характеристики като: високо ниво на енергичност, устойчивост на стрес, вътрешна локализация на контрола, емоционална стабилност и зрялост, социализираща мотивация за власт, умерено висока мотивация за постижение и слаба афилация (потребност от тесен контакт и взаимодействие с окръжаващите го), които могат да бъдат добри предиктори на лидерската ефективност.

Според Макклеланд съществуват и потребности като: потребност от постижение, афилация и власт, които не са вродени, а са придобити в резултат на жизнения опит.

Потребност от постижение –  това е желание да постигнеш трудно достижима цел, високи стандарти или превъзходство над останалите.

Потребност от власт – желание за влияние и управление на другите, като в същото време си  отговорен за тях. Хора със силна потребност от власт обичат да доминират в спорове, да побеждават конкуренти и противници и да направляват действията на групата. Редица изследвания показват, че силната потребност от власт е желателна за лидера, но ефактивността  зависи от това как тя се използва.

Потребност от афилация – установяване на „топли” отношения. Личности с такава потребност са интергратори и умеят да координират работата на другите. Обикновено притежават превъзходни навици за общуване и способност да установяват позитивни работни отношения.

 Установените чрез анализи и изследвания зависимости, че лидерите все пак притежават някои личностни характеристики, които ги отличават от останалите хора, не дават окончателни отговори в подкрепа или отхвърляне на подхода на чертите.

После виждам. Виждам с очите си онова, което винаги съм знаела. Наистина,  улицата е без изход. Моите мисли, надежди, очаквания – къде пропаднаха? Изплъзнаха се неочаквано, бързо. Изплъзват се!

Обзема ме лепкава тъга. Надеждите, които сама повиках – те са виновни.

Тъгувам! Тръгвам си.

Зная със сигурност, улицата няма изход.

Обръщам се за последно, за да се убедя, че не съм се излъгала. Отивам си у дома.

А утре… Утре отново ще тръгна по същата улица, за да видя…

Надежда, откритие, изход?!.. Сигурна съм, че са там някъде.

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

„Креативността е силата да свързваш това, което изглежда несвързано.“

~Уилям Пломър

Можем ли наистина да станем по-креативни?

Да бъдем креативни е умение, което можем да съживим стига само да имаме желание за това.  В началото на живота си, всеки от нас притежава способността да създава, изследва и играе. Във всеки е заложено естествено любопитство, което непрекъснато провокира въпроса: “Как действа светът?”. С течение на времето започваме да задушаваме тази част от себе си, защото често я смятаме за детинска.

Обикновено човешкият мозък копнее да тръгне по най-лесната пътека, а не по най-креативната. Той е мързелив по природа. Когато сме изправени пред проблем,  мозъкът първо преглежда своята база данни за готови решения, които са използвани в миналото и са дали резултат. Той не хаби енергия за генериране на ново решение, когато старото може да свърши работа.

Какво ще стане, ако поставим себе си пред предизвикателството да изкушим мозъка си, като започнем да му поставяме различни или по-сложни въпроси от онези, с които е свикнал да се справя? Тогава излизаме  извън рамките на стандартното и увеличаваме креативността.

По същия начин по който тренираме мускулите си, за да станат здрави, можем да създадем и нови пътеки в мозъка си, които да ни накарат да виждаме нови модели в света.

Всичко може да ни вдъхнови. Можем да увеличим креативността си стъпка по стъпка.

Следващите идеи ще ни улеснят в това начинание.

1. Креативността не идва само под формата на вдъхновение. За да я развиваме е необходима усилена работа.  Композиторът Джон Кейдж казва: „Струва ми се, че хората, които не са артисти, често си мислят, че артистите се вдъхновяват. Но, ако работиш над своето изкуство, нямаш време да се вдъхновяваш. От работата произлиза работа.“

Как можете да поработите върху своята креативност?

На първо време трупайте впечатления! Вземете си:

-         цифров фотоапарат или телефон с камера

-          бележник и химикал

-         папка, кутия, албум за изрезки, табло за съобщения.

С камерата улавяйте образи на красиви постройки, облекла, интересни хора, природни картини и всичко, което провокира интереса ви по някакъв начин.

Нахвърляйте в бележника си мисли, чувства и наблюдения. Самонаблюдавайте се непрекъснато и записвайте.

Събирайте брошури, картинки, снимки, изрезки, парчета плат и всичко останало, което е привлякло вниманието ви и ги събирайте в папката, кутията или таблото за съобщения.

Какво правите със събраните материали, мисли, впечатления, емоции и т.н., не е толкова важно. Важното в случая е, че съзнанието ви променя своя поглед към света. Целта на правенето на снимки, събирането на парчета хартия и различни джунджурийки е да свикнете да гледата на света с нов поглед. Висококреативните хора живеят в същия свят като всички останали – те просто му обръщат внимание по различен начин.

Креативността не идва просто от вдъхновение – за нея трябва да поработите.

2. Друг начин за увеличаване на креативността е промяна на навиците и стереотипите.

Имате ли строго установен ред в ежедневието си? Ставате ли по едно и също време, обличате ли се по определен начин, ходите ли на работа като минавате по един и същ път всеки ден, с две думи движите ли  се на автопилот?

Това е убийствено за креативността!

Разчупете рутината!

Започнете от дребните неща. Изпийте един чай, вместо кафето, което всяка сутрин пиете. Или изпийте кафето си по различен начин – в движение, или на спокойствие, или малко по-късно или по-рано от обикновено… Станете един час по-рано.

Просто променете един или няколко от ежедневните си ритуали и навици. Започнете от малките промени и преминете към по-големите. Разбъркайте нещата и ще се учудите как малките неща могат да предизвикат огромни изменения, свързани с начина, по който гледате на света.

Няма по-подходящо време да започнете, от СЕГА. Напишете три начина, по които можете да промените ежедневните си стереотипи и помнете, че те са само вашата стартова позиция. Стремете се към много повече промени през следващите седмици и месеци.

3. След като направите своите първи стъпки по пътя на малките промени, опитайте да експериментирате и с по-големи начинания. Хората с високо ниво на любознателност и креативност се впускат в нови преживявания, вкусове, ситуации и обстановки, за да заредят въображението си. Позволяват си да изпитат нови емоции, като непрекъснато се подлагат на нови преживявания.

Помислете за начини, чрез които можете да се поставите в нови ситуации и предизвикателства. Консумирайте и събирайте преживявания, а не неща. Скоро ще откриете, че колкото повече преживявате и експериментирата, толкова по-голяма е вероятността да поличите идеи и творческо вдъхновение.

4. За увеличаване на креативността променете начина си на генериране на идеи.

Може би ви е известен методът на „мозъчната атака“ или така нареченият brainstorming. Време е да започнете да го използвате.

Правилата на „мозъчната атака“ са следните:

-         Генерирайте колкото се може повече идеи. В началото се фокусирайте върху количеството, а не върху качеството.

-         Не критикувайте и не хвалете идеите, докато не генерирате всичките.

-         Записвайте всяка идея, независимо колко разумна или глупава ви се струва.

-         Комбинирайте и надградете. Доразвийте старите идеи.

-         Обобщете и оценете само след като сте приключили с „мозъчната атака“.

Можете да прилагате този метод в група или индивидуално. Това е една установена техника, която винаги действа в посока на увеличаване на креативността.

Има една известна мисъл че: „Ако винаги правиш това, което си правил преди, не се изненадвай, когато получиш същите резултати.“

Може би си мислите, че е по-добре да вършите нещо, вместо да генерирате идеи. Проблемът в действието е, че често се ограничаваме с варианти, които изглеждат разумни и се основават на онова, което е работило в миналото. Да правите същото, което винаги сте правили, може да ви доведе до задънена улица. Понякога се нуждаете от нов подход, който да ви даде преимущество.

Откъснете се от своето минало и погледнете творчески на света около вас. Бъдете креативни.

„Ключът към успеха е да рискувате да мислите по нетрадиционен начин. Общоприетото е враг на прогреса.“

~Тревор Бейлис

Използвани източници: “Личността – как да отключите скритите си силни страни” – д-р Роб Йънг

• Биографични
• Способности
• Черти на личността

Други изследователи допълват класификацията с още един вид – мениджърските характеристики.

Биографични характеристики

Възраст

Съществуват не малко аргументи, че възрастта се свързва с опита, а от там и с позитивното влияние върху качеството на управление. Известно е например, че средната възраст на президенти на крупни японски компании е 63.5 години, на вицепрезидентите – 56 години. В САЩ средната възраст на президентите на компании е 59 години. Може да се каже, че това са аргументи в полза на старостта. От друга страна, обаче са налице и обратните аргументи – в полза на младостта. При основаването на „Сони”, например, президентът е бил на 25 години. Следователно би било грешно заключението, че опитът и зрялата възраст могат да бъдат единственото основание за постигане на висок пост и успех в управлението.

Според изследвания на Р. Стогдил, относно влиянието на възрастта върху качеството на управлението,  се стига до извода, че тя все пак е от значение. Самото понятие „възраст”, обаче, Стогдил тълкува двояко. От една страна съществува биологична възраст (броя на преживяните години), от друга страна съществува и социално-психологическа възраст (социална зрялост и активност на човека). Когато изследва влиянието на възрастта на лидера, върху способностите му за управление, Стогдил има предвид именно социалната възраст. В този случай той не изключва възможността млад човек, да бъде с високо ниво на социална зрялост. Това означава, че добрите ръководители могат да бъдат представители от всяка една възрастова група и, че техните управленски качества са по-скоро продукт от притежавани знания, умения и способности, неуморна работа над себе си и лично самоусъвършенстване.

 Пол

 Въпросът за ефективността на лидера, от гледна точка на половата му принадлежност е в известна степен некоректен. Както и при възрастта, полът може да се разглежда от неговата биологична или психологична страна. От психологична гледна точка, полът е по-скоро социална роля, наложена от обществото. Още в периода на възпитание се налагат стереотипи в поведението.

Поддръжниците на идеята, че мъжете са по-добри ръководители доказват своята гледна точка със сериозни изследвания. Такова е изследването на Е. Холандер, който установява, че в определени видове дейности, изискващи речева активност, жените се държат раболепно в присъствие на мъже и често излизат от равновесие в сложни ситуации. Други изследвания пък сочат, че при решаването на групови задачи мъжете са инициатори в 66 % от всички комуникативни взаимодействия в групата.

Защитниците на жените в управлението също отстояват позициите си. Известен е фактът, че много хора използват стереотипен подход, като свързват успеха и кариерата на жените с късмет или външен вид.

Американският психолог Р. Айс разкрива любопитна закономерност: когато в преследването на дадена цел, група оглавявана от жена, постигне успех, членовете на групата го приписвали та късмет или щастливо стечение на обстоятелствата. В същия случай при постигане на успех, но от група оглавявана от мъж, победата се приписвала на личностните качества на лидера.

В съвременните условия е факт, че ефективността на ръководителя не зависи от неговия пол, а жените и мъжете могат да ръководят еднакво успешно.

 Социален статус и образование

 За успешното функциониране на лидера статусът и образованието са от изключителна важност.

Що се отнася до образованието, това не означава само наличие на диплома за университетско образование. Образованието е ниво на професионална подготовка, както и умение да се прилагат знанията и уменията в реалния живот.

Социалнопсихологическия статус (произход) е предпоставка за реализиране на личността като лидер и е способен да окаже значително влияние върху кариерата. Според Фидлър:

„Един от най-надеждните начини да станете президент на компания е да се родите в семейството на собственика на компанията.”

Налице са, обаче и случаи, когато много известни личности в сферата на управлението, са започнали кариерите си от ниски стартови позиции, така че пътя на лидерството на практика е открит за всеки.

 Способности

 Способностите са синтетично свойство на личността, което отговаря на изискванията на дадена дейност и води до високи, в повечето случаи – оригинални постижения (индивидуални или колективни). Способностите са винаги предметно дефинирани – наука, изкуство, музика, практика и т.н., могат да са общи (напр.интелектуални) и специфични (професионални).

Във връзка с влиянието на общите способности върху ефективността на управлението, в класическото си изследване „Интелект и мениджърски успех”, Е. Гизели убедително доказва, че най-успешни са ръководителите със средни умствени способности.

При изследване на способностите, авторите често обръщат внимание на два типа интелект – теоретически и практически. Т. Коно обръща внимание, че студентите – отличници, постъпвайки на работа в японските корпорации, като правило не стават висши мениджъри. Това означава, че не би следвало да се мисли, че теоретическия интелект е на по-високо равнище от практическия.

Сред специалните способности, необходими на ефективния мениджър могат да се отделят такива, като:

-         специални умения и знания

-         компетентност

-         информираност

Тези способности са от изключителна важност за  решаване на определени задачи самостоятелно (теоретически и практически) или за организирането на  хора за целта.

 Черти на личността

 Основата на лидерството се гради върху фундаментални качества на характера, развитието на които изисква вътрешна мотивация, време и търпение. Най-съществените качества на личността, влияещи върху ефективността на управлението са:

• доминантност;
• увереност в себе си;
• емоционална уравновесеност;
• стресоустойчивост;
• креативност;
• потребност от постижения;
• предприемчивост;
• отговорност;
• надеждност;
• независимост;
• общителност.

Общото между тях, е че личността може да ги възпитава и развива в себе си.

 Доминантност (влияние)

М. Вудкок и Д. Франсис в книгата си „Разкрепостения мениджър” изтъкват следните характеристики на лидера, умеещ да влияе на хората:

• ясно излага своите мисли;
• уверен е в себе си;
• установява добро взаимно разбирателство;
• награждава изискваното поведение;
• дава ясни указания;
• стреми се да бъде настойчив;
• вслушва се в другите.

Безусловен е фактът, че всеки ръководител трябва да умее да упражнява влияние. Необходимо е да се отчете фактът, че за влиянието е съвършено недостатъчно да се опира единствено и само върху формалния авторитет и властовите пълномощия, тъй като в такива случаи правилата и изискванията установени от ръководителя се следват от подчинените без необходимата лична мотивация, използвайки едва 65% от възможностите си. В тази връзка формално-организационното влияние на лидера, трябва да се допълва задължително и от неформално влияние, което от своя страна да умее да предизвиква вътрешен отклик в последователите.

 Увереност в себе си

Увереният в себе си ръководител осигурява психологически комфорт и повишава мотивацията за работа на околните. Той има реалистични представи за собствените си възможности, достойнства и недостатъци, като не ги омаловажава или преувеличава. Увереността на лидера му помага в контактите и преговорите с други ръководители, създавайки доверие в тях. От друга страна оказва влияние и върху спокойствието и увереността на подчинените, тъй като обикновено те добре успяват да уловят състоянието на ръководителя.

Увереният лидер поддържа, защитава и се явява опора.

 Емоционална уравновесеност и устойчивост на стрес

Емоциите (положителни или отрицателни) неминуемо влияят върху психологическия климат в колектива. Ето защо е от изключително значение, лидерът да притежава способност за емоционален контрол и уравновесеност. Задължително е да се спазва изискването за равни, делови, уважителни отношения между ръководителя и подчинените, независимо от личните симпатии и антипатии. Големан пише, че за лидерите, притежава­щи максимален потенциал е характерно умението твърдо да запазват лидерската си позиция, независимо от опозиционния натиск и разочарова­нието, да съхранят трезв ума си в моменти на временна криза и да контролират егото си. Известните лидери притежават превъзходство по отношение на умението да управляват себе си.

От друга страна са възможни случаи, в които лидерът може да се поддаде на раздразнение, негодувание, гняв и други негативни емоции.  Системното им подтискане в работата може да доведе до неблагоприятни последици като невроза, соматичен проблем, психично заболяване и др. Важно е на първо място да бъдат разпознати симптомите, а след това и източниците на разрушителния стрес.

Стресорите, влияещи върху психиката на ръководителя могат да бъдат свързани с :

-         претоварване със задачи

-         противоречиви изисквания

-         лоши взаимоотношения с колеги

-         лоши взаимоотношения с висшестоящи

-         ситуации на непредсказуемост и неяснота

-         фрустрация – гняв, ярост, омраза

-         поява на заплаха или опасност

За ръководителя е много важно да търси активно различни начини и средства за емоционално и психическо разтоварване. Такива средства могат да бъдат активния копинг (планиране и предприемане на действия), търсене на социална подкрепа, положително преосмисляне, подтискане на конкуриращи активности, отвличане (чрез спорт, четене, извършване на механична работа), различни хобита и т.н.

 Креативност

Това е черта на личността, изразяваща се в способността на човека за творческо решаване на задачите с важно значение за дейностите свързани с иновации. Приложена към управленската дейност, креативността може да се разглежда като способност на ръководителя да подкрепи новаторството и творческите идеи на подчинените.

Пречките за осъществяването на творчески подход към работата могат да бъдат свързани с излишна сериозност и напрежение, лоша методология, използване на възможностите в слаба степен и слаб стремеж към новото.

 Потребност от постижения и предприемчивост

Свързани са с потребностите от самореализация и постигане на целите. Според изследванията лидерите притежаващи такива черти предпочитат ситуации, в които могат да поемат отговорност за разрешаването на даден проблем, поставят си умерени цели с предсказуем и разчетен риск и се интересуват от обратна връзка за това доколко успешно се справят със задачите си.

 Отговорност и надеждност

За организациите, държащи на своята репутация е очевидно, че задълженията трябва да бъдат изпълнявани, дори и при риск от загуби. За съжаление днес в политиката, икономиката и в морала се наблюдава дефицит. Може да се каже, че бъдещето е за тези организации и ръководители, които държат на качеството, надеждността и лоялността в  партньорските отношения.

 Независимост

Независимостта на ръководителя се изразява в самостоятелното вземане на решения и отговорността, произтичаща от тях. Тя, обаче зависи и от поощряването на различията в мисленето на околните и във вслушването в мнението на колегите. Ако в личността на ръководителя е налице известна доза рационалност, то той ще оцени не еднаквостта в мисленето, а позицията на хора с различно становище. Той ще е наясно, че единомишлениците са не хора, които мислят еднакво, а тези,  които мислят в една посока и  следват общи цели.

 Общителност (комуникативност)

Развитието на това качество е важна част от самоусъвършенстването и саморазвитието на лидера. То не е вродено, а може да се формира и надгражда. Без общителност и комуникативност е невъзможно да бъдат изградени взаимоотношения с хората.

 От посочените дотук основни характеристики, отнасящи се за личността на лидера може да се обобщи, че човек не се ражда с готов набор от качества, напротив всички те са съчетание между темпераментовите особености и влиянието на средата, в която индивидът се социализира. Необходими са осъзнатост и желание от страна на ръководителя, за да бъдат формирани нужните качества и да се разгърне цялостния потенциал на личността.

В психологията все още липсва единна концепция, относно разбирането за личност. За  пръв път понятието  се използва в древна Елада. С него се обозначава маската на актьора, който излиза на сцената. В последствие личността е била название на комедийния артист и шута. Значително по-късно се превръща в  понятие, което изразява степен в развитието на човека.

Понятието „личност” събужда на първо място множество житейски представи, създадени от здравия разум. Много хора свързват личността с положителни реакции, постижения и успех в живота. Други определят личностите, като хора надарени с добри способности в сферата на общуването и социалните взаимодействия. В общожитейски или по-свободен научен смисъл, личността се разглежда като субект, като творец на отношенията и съзнателната дейност.

Според Г. Олпорт в понятието „личност” се съдържа голям парадокс. Той смята, че личността не съществува обективно и, че е продиктувана от реакциите на околните. Тя е неистинна, превзета, фалшива, т.е. тя е всичко онова, което човек иска да бъде в очите на другите хора, а не това, което е в действителност.

В изследването на личността доминират две направления – психология и социология. Авторите и на двете следват свой, собствен път в изследванията, действат самостоятелно и рядко са налице взаимодействия от конструктивен тип. В редица случаи взаимно се противопоставят и изключват. Въпреки това психологическият и социологически аспект в изследването на личността обогатяват съществено знанията на човека за самия себе си, като това е едно безспорно постижение на научното познание.

В социологията, личността се разглежда като представител на определена социална група, като продукт на обществените отношения, като член определена социална общност и субект на обществения живот. Обикновено акцентът се поставя върху социалната природа на индивида. Личността, това е човешкия индивид, като продукт на общественото развитие, субект на труда, общуването и познанието, детерминиран от обществено-историческите условия.

Много социално ориентирани психолози подчертават, че личността е устойчива система от социално значими качества, от свойства, които регулират взаимоотношенията ни с други хора, от модели на мислене и поведение, които ни правят социално възможни.

В последните десетилетия все по-широк кръг автори разглеждат личността от подчертано социологически позиции. Това означава, че личността е поставена в неразривна връзка със социалната (културната) среда. Според представители на „културната антропология”, обществото, а не човекът е първичен феномен в социалното пространство. Създава се тезата, че личността се състои от различни жизнени слоеве, чрез които хората участват в създаването на култура, която от своя страна оказва обратно влияние върху поведението им.

Според С. Рубинщайн  това е опростяване на богатата природа и съдържание на личността. Недопустимо е тя да се разглежда като рупор на социалната среда и нейните въздействия. Разумният подход изисква съчетаване на социологическия с психологическия аспект. Рубинщайн прави опит да съчетае психологическия със социологическия аспект при изследване на личността. Той заявява че:

„Психичният аспект на личността не е отделен от другите възможни аспекти. Психичните явления – подчертава Рубинщайн – органично се вплитат в цялостния живот на личността, понеже основната жизнена функция на всички психични явления и процеси е да регулира дейността на хората. Обусловени, от външните въздействия, психичните процеси определят поведението, като опосредстват неговата зависимост то обективните условия.”

В психологически аспект личността се третира като психофизиологическа и социалнопсихологическа система. Според К.Юнг структуроопределящи за личността са емоционалната сфера и подсъзнателната дейност, като емоционалните преживявания в голяма степен  мотивират поведението на индивида.

При изследването на личността, психолозите насочват вниманието си върху особеностите на нейната психична организация, върху процесите за формиране и развитие на отделни психически свойства, качества и състояния на личността, върху нейния цялостен психичен облик и статус.

Л. Перли и Дж. Оливър дават следното определения за личност:

„Личността, това са тези характеристики на човека, които отговарят за съгласуваната проява на чувствата, мислите и поведението.”

Личността е субектна, индивидуална организация и съгласуваност на психични процеси, свойства и състояния, която прави човека адекватен на ситуациите и обстоятелствата на живот. Да си личност означава да си адекватен, релевантен, да съответстваш и реагираш успешно на ситуациите и обстоятелствата в живота.

Широко разпространенно е и определението, че личност е човекът като носител на съзнание. (Константин К. Платонов)

В съдържанието на личността се включват нравствени, психологи­чески, културни, религиозни, естетически и други добродетели. Те стават нейни структуроопределящи ядра. В същото време, едновременно с тях съществуват и ценности и добродетели, получени в наследство от минали поколения, както и традиции, обичаи и нрави. В този смисъл личността е единство и взаимодействие между единичното, индивидуалното и общото.

Много автори акцентират върху ролята на дейностите на човека, при формирането и изявата му като личност.

„Способността на човека да действа и да взаимодейства по начин, който го отличава от всички други същества – подчертава Л. Николов –  съставлява неговата същност като нов род субект, а самото това „действане”, съставлява същността на неговото съществуване като нов тип жизнедейност, като нов тип съществуване”

От представеното до момента става ясно, че две са измеренията на проявление на личността. От една страна тя се явява предпоставка и гарант за успешната дейност на човека – психологическия аспект за личността. От друга страна, личността се явява като функционално следствие от извършва­ните от човека дейности. Такава е социологическата интерпретация за личността.

В седемдесетте години на XX век Б. Д. Паригин предлага обединяване на двата подхода (социологически със социалнопсихологически) при изследване на личността. От тук произтича задачата на социалната психология – да разкрие цялата структурна сложност на личността, явяваща се едновременно и обект и субект на обществените отношения. Социалната психология разкрива при осъществяването на какви социални дейности личността се реализира в определена степен.

Според теоретичните разработки и практически наблюдения, личността е уникално за живата природа, сложно и комплексно образувание. Тя е сложна био-социална система и е изградена от определен брой елементи, които макар и с различно съдържание са функционално свързани помежду си. Между тях съществуват определени връзки, отношения и взаимодействия. Броят на елементите в системата, техните качества и съдържание, както и отношенията и взаимодействията между тях формират нейната специфична структура.

Структурата на личността може да се построи като се изхожда от различни аспекти. Наблюдават се различия в предпочитанията на авторите относно водещите елементи в структурата на личността, които се използват като нейни своеобразни фокуси.

Вилхем Вунд приема, че такъв фокус е нейното съзнание.

Според У. Джеймс това е стремежа на личността към развитие и просперитет в материалния свят. При З. Фройд обединяващо звено в структурата на личността са инстинктите. К. Юнг изгражда личността на основа на нейната психика, която систематизира  в три основни групи: съзнателна, лично-безсъзнателна и колективно-безсъзнателна. Според него съществува и друга типология на личностите – интуитивен, мислителен и емоционален тип.

Редица автори като А. Адлер, К. Хорни, К .Роджърс, Г. Олпорт, А. Маслоу и др., отхвърлят подхода за надценяване на ирационалните компоненти на психиката при конструиране на структурата на личността. Те акцентират основно върху стремежа на хората към сигурност и безопасност, към задоволяване на собствените желания и потребности, върху самооценката на личността, върху атитюдите за общуване със себеподобните, върху изпълнението на социални роли, върху самоактуализацията на личността и т.н.

При построяването на структурата на личността автори като Х. Айзенк и Г. Палей поддържат основния извод, че съществуват две структури на личността – йерархична и автономна. В йерархичната структура се включват много равнища в организацията на психичните свойства и качества. Автономната се конструира въз основата на действието, на принципа на координация. Р. Кетел доразвива тази идея по следния начин: психичните елементи в структурата на личността са зависими от определени фактори, но помежду си те са напълно самостоятелни, независими един от друг и автономни.

Редица автори като Т. Парсънз, И. Кон и др. защитават прекалено твърди социологически позиции при разглеждане структурата на личността и открояват такива доминанти като социалните роли, социалните позиции, ценностни ориентации и т.н.

В противовес на тях С. Рубинщайн прекалено психологизира структурата на личността. В нея доминират елементи като: насоченост, способности, темперамент и характер. Все пак успява да разшири този подход като заявява, че структурата на личността се базира на това какво човек желае, какво може и какво действително е.

Авторите, които третират проблема за личността, разглеждайки го от различни страни, разработват и свои модели за нейната структура. В своята същност моделът винаги фиксира нещо общо. Тъй като човекът, индивидът и личността се отличават със собствени индивидуалност и уникалност, е малко алогично да се говори за модели за личност. Те  използват общи подходи за описанието на личността, без да отразяват конкретната специфика у човека или личностната уникалност. В тази връзка теоретичните модели са нещо условно. Въпреки това съществуват множество теории, които правят опит да обяснят същността на личността, нейната природа, факторите за развитие, както и нейната роля в социалния живот. Тук ще коментираме, някои от тях, които имат пряко или косвено отношение към някои страни от управленската практика и поведението на ръководителите.

В началото на XX в. З. Фройд развива своята концепция за трипластовата, йерархична структура на личността.

 Схематично концепцията може да се представи по следния начин:

 „То” -  включва в себе си всички безсъзнателни, ирационални реакции и импулси. „То” е основен фундамент в структурата на личността, както и източник на психическата й енергия. „То” се ръководи от принципа на удоволствието.

„Аз” – формира се и се разгръща върху основата на „То”. Това е съзнателното начало на личността, което действа на принципа на реалността. „Аз” включва съзнанието, мисленето и самосъзнанието на индивида, като формира идеи, рационални позиция и  действия.

„Свръх Аз” – възниква върху основата на „Аз”. Съдържа социалните и морални забрани, цензурата и съвестта, произтичащи от социалната среда (институции, организации, традиции, обществено мнение и т.н.).

Взаимодействията между тези три пласта са интензивни, а границите между тях – условни. „То” непрестанно въздейства върху „Аз”, подлага го на репресия, а „Аз” оцелява в резултат на непрекъснато доказване и борба. В отношенията между „Аз” и „Свръх Аз”, „Аз” отново е подложен на репресия от страна на „Свръх Аз” и непрестанно му противодейства.

В тези сложни взаимодействия „Аз”-ът формира и обособява себе си. Колкото нивото на устойчивост на „Аз”-а спрямо вътрешните забрани и ирационални импулси е по-високо, толкова по-силна и възвишена е личността.

Мотивационното ядро на личността според Фройд са два инстинкта:

-         инстинкт към смъртта и деструкцията (Танатос)

-         инстинкт към живота, сексуалния инстинкт (Ерос)

Оценката на този модел на Фройд е противоречива. Много от неговите съмишленици, например не са съгласни с личностния мотив – влечение към смъртта.

Моделът страда от недостатъци, но има и своите достойнства. Едно от тях е, че дава възможност да „надзърнем” в дълбините на човешката психика.

С. Рубинщайн изхожда от следните три характеристики при построяването на своя модел за личност:

- какво човек желае

- какво човек може

- какво всъщност е човек

Подструктурата на желанията на човека включва: насоченост, идеали, потребности, интереси и атитюди.

Подструктурата на възможностите – знания, умения, заложби, способности.

Подструктурата на вътрешната човешка същност включва мотивацията, характера и темперамента.

К. Платонов разработва следния модел за структурата на личността. Според него тя е конструирана от четири подструктурни образувания:

• социално обусловена подструктура – включва самосъзнание, ценностни ориентации, социализация
• психическа подструктура – психически процеси, психически качества, психически състояния, мотивация, атитюди
• биологически обусловена подструктура – висша нервна дейност, заложби, инстинкти, начин на обмяна на веществата
• подструктура на социалния опит – минал опит, знания, умения

Х. Айзенк построява своя модел за личност, посредством т.нар. диспозиционен подход. Описва личността посредством диспозиции (черти), като залага и доминиращи личностни качества и състояния като интроверсия, екстраверсия, невротизъм и психотизъм.

Според Айзенк индивидите се различават по отношение на личностни диспозиции, известни като „черти”. Тези черти, могат да бъдат идентифицирани чрез корелационни изследвания или измервани чрез данни, получени от въпросници. Обуславят се от наследствени фактори и при взаимодействие с определени ситуации, могат да доведат до преходни вътрешни условия, известни като състояния.

При разкриването структурата на личността Кетел набляга на т.нар. факторна структура – общи, основни и релативно стабилни във времето черти (фактори). Според Кетeл поведението на човек се определя от две променливи – личностна структура и ситуационни условия. През 1949 г. той получава търсената структура на личността – 16 общи, основни, надситуативни и релативно устойчиви във времето биполярни дименсии, понятие, което за него е равносилно на понятието „фактор”. В този смисъл шестнайсет-факторният въпросник на Кетeл е не само инструмент за измерване структурата на личността, той е самата теория на Кетел за личността.

Голям е и приносът на немския психолог Курт Левин. Според него личността представлява собствена система, състояща се от множество непресичащи се една с друга области. Всяка област съответства на определено действие, което Левин нарича потребност, мотив или краткотрайно желание.

Изучаването на структурата на личността, както и отчитането на нейните особености е желателно, но и трудно явление в сферата на управлението.

„Да се разкрие структурата на личността означава да се изследват и анализират и особеностите на нейните функции, дейности и действия.”

Формирането на нов клон в психологията (здравна психология), насочен към здравето, с нов подход към него, показва обществения стремеж към идеал, според който здравето е висша ценност, а здравословния начин на живот – естествена форма на поведение.

Здравето е основен ресурс. Хората упражняват контрол върху собственото си здраве и имат възможност да го подобряват.

Здравето е не само отсъствие на болест, болка или натоварване. То е положително психологическо преживяване, вара в себе си, способност за любов и наслада, а също и способност да се тъжи. Здравето е потенциал, позитивен ресурс, равновесие между биологично и психологично състояние (салутогенеза), основно човешко право и солидно социално инвестиране.

В този смисъл психологията на здравето е съвкупност от няучни, образователни и специфични мероприятия, с цел промоция, превенция, терапия на заболяванията, разкриване на причините и отстраняване на последиците.

Основен предмет на здравната психология е болката като чувство. Справянето с болката е основната й задача.

Полето на психология на здравето е всеки един аспект на психологията, който има връзка с преживяванията на здраве и болест. Тя включва методи и средства за подпомагане на това състояние, а здравето е святост и централна ценност.

В контекста на промоция на здравето, то е средство, ресурс, позволяващ на хората да водят продуктивен личен, социален и икономически живот.

Условията за поддържане на здравето не могат да бъдат обхванати без разбирането на вътрешната динамика на развитието на организацията и отношението на организацията една към друга.

Организациите представляват образци за поведение и мислене и формерат ценности. Те имат своята тежест и олицетворяват обществен авторитет. По този начин се формира отношение към собственото здраве и свързаните със здравето ценности.

При справянето с натоварвания за здравето и болести, социалната подкрепа е от особено значение за промоция на здравето. Тя може да бъде реализирана най-ефективно в онези организации и социални системи, където хората се движат ежедневно. Социалната подкрепа може да осигури помощ и съдействие, като изиграе ролята на „буфер” срещу неблагоприятни събития и условия на живот и работа. Може да осигури и положителен ресурс за повишаване качеството на живот:

-     емоционална подкрепа

-     споделяне на информация

-     осигуряване на материални услуги и ресурси и т.н.

Социалната подкрепа е важна детерминанта на здравето и съществен елемент на социалния капитал. Стабилно общество/фирма с много голяма вероятност може да изгради социални мрежи, които предоставят достъп до социална подкрепа, до социални отношения и връзки, които да осигурят достъп до или да мобилизират социална подкрепа за здраве.

Резултатите, към които се стреми промоцията на здравето са: партньорство, работа в екипи, развиване на комуникативни умения, отговорност и грижа на всеки, правителствена политика, здравна култура, по добро здраве.

Целта на настоящата разработка е да предложи кратка програма за здравето на служители във фирма – дставчика на интернет и рекламни услуги.

Обект на изследване са 17 изследвани лица, от които 6 жени и 11 мъже.

Използвани са анкетни карти за изследване на негативната афективност и социална затормозеност на лицата.

Оценяване на DS 14.

Оценяване на негативната афективност и социалната затормозеност.

Скалите за негативна афективност и социална затормозеност могат да се използват като непрекъснати (недискретни) променливи за оценка на всяка от тези две личностови черти сама за себе си. Баловете по двете скали варират от 0-28, и могат да бъдат сметнати по следния начин:

Негативна афективност = сбор от баловете на въпроси  2 + 4 + 5 +7 + 9 + 12 + 13

Социална затормозеност = сбор от баловете на въпроси  1 (с обратен знак/обратен) + 3 (обратен) + 6 + 8+ 10 + 11 + 14

Таблицата по-долу може да бъде използвана за интерпретация на суровите балове по скалата за негативна афективност и социална затормозеност. По негативна афективност интерпретацията за мъже и жени се различава, но по социална затормозеност няма разлики.

Оценка на личност тип D

Що се отнася до оценка на личността тип D, 10 е критичният показател и за двете скали. Изследваните лица се определят като личност тип D, ако  както негативният афект, така и социалната затормозеност са равни или по-високи от 10.

Интерпретация на суровите балове

обща популация ( N= 17)

негативна афективност:

социална затормозеност

Личност тип D

1. Във фирмата работят в по-голям процент лица на възраст от 30 до 39г. – 58.8%
2. В проценти, преобладава общ стаж на лицата от 10-15г – 41.2%
3. Стаж във фирмата – 70.6% от изследваните лица от 1-5г.
4. 58.8% от работещите във фирмата са изпълнители, 35.3% – администрация и 5.9% (1 лице) изпълнява ръководни функции.
5. 58.8% от лицата смятат, че работата им изисква разнообразни умения и способности и необходимост от постоянно усвояване на нови знания.
6. 52.9% от персонала мисли, че поставените задачи не са трудни, а 58.8%, че често работата, която трябва да  се свърши е твърде много и изисква да се направят твърде много неща едновременно.
7. 52.9% мислят, че могат да приложат наученото в работата си.
8. 52.9% от работещите пушат, като 35.3% изпушват над 10бр.цигари на ден.
9. 47.1% страдат от психическо изтощение до 2 пъти и също толкова – повече пъти.
10. 64.7% от работещите се оплакват от тежест и подуване на стомаха, 52.9% от болка в гърдите и сърдечната област, 70.6% от болки в стави и мускули, 64.7%-от нарушения на съня
11. 52.9% не са доволни от заплатата, която получават, а 64.7% мислят да си потърсят друга работа.

Корелации

Съществува корелативна връзка между психическото изтощение и пушенето, както и между психическото изтощение и броя на изпушени цигари. Според коефициента „хи квадрат” корелацията е средна.

Други корелации, които се наблюдават са между:

-     възраст и изисквания за работа – средна и висока корелация

Повечето изследвани лица с по-висока възрастова граница споделят, че в работата си имат възможност да учавстват във вземането на нови решения, а също и че работата им изисква разнообразни умения и способности, както и необходимост от непрестанно  учене във връзка с придобиването на знания.

-     възраст и здравни проблеми – висока корелация

Програма за здравето

за фирма-доставчик на интернет и рекламни услуги

1. Правила и наредби за насърчаване на здравословния начин на живот.
2. Работните места да са в изряден вид и да се поддържа високо ниво на хигиена.
3. Правилен режим на труд и почивка. За работещите с компютър и оборудване, да се спазва условието за почивка на всеки час.
4. За желаещите да се направи малък салон за спорт, релакс и разтоварване.
5. Провеждане на ежегодни профилактични медицински прегледи  за сметка на фирмата.
6. Споделяне на лични празници, с цел приобщаване и социално-психологическа подкрепа.
7. Информационни материали за повишаване на здравната култура в организацията.
8. Насърчаване на отказване от вредни навици, като тютюнопушене и ежедневна употреба на алкохол и стимуланти. Напр. да се ограничи пушенето, като се определи място за пушене вън от района на сградата.
9. Насърчаване на здравословно поведение, свързано с хранителните навици – обедни почивки и примерни менюта за нормално и здравословно хранене.

Промоцията на здравето е процес на предоставяне на възможност на хората да повишават контрола си върху детерминантите  на здравето и да го подобряват. Решенията за формиране на физическата и социална среда на хората се вземат в контекста на политика, управление, икономическа организация, партии и съюзи. В този смисъл промоцията на здравето е не само медицински, а всестранен социален и политически процес, който изисква:

-     създаване на подходящи условия и здравна политика

-     околна среда

-     здравна грамотност

-     инвестиране в здраве

-     социална отговорност

-     жизнени умения

-     здравно образование

-     успешно адаптиране към изискванията на заобикалящата действителност

В подразделянето на групата на генерализираните разстройства на развитието има известни несъгласия.  В някои случаи разстройството се придружава (вероятно и се дължи) на някои заболявания, но е необходимо при всички случаи то да се диагностицира въз основа на поведенческите признаци, независимо от наличието или липсата на някакви придружаващи заболявания.

Като цяло генерализираните разстройства на развитието са дефинирани като  група от тежки ранни разстройства, които се характеризират с изоставане и деформации в развитието на комуникацията, на социалните и познавателните умения.

Според Международната класификация на болестите, изработена от европейски експерти,в десетото си издание /МКБ-10/ 8 са подкатегориите на генерализираните разстройства на развитието:

-детски аутизъм
-атипичен аутизъм
-синдром на Рет
-синдром на Аспергер
-дезинтегративни разстройства на детството
-разстройства с хиперкинезия, свързана с умствена недостатъчност и със стереотипни движения
-други ГРР
-неспецифични ГРР.

Понятието генерализирани разстройства на развитието завършва процеса на оценяване на съвкупността от симптомите, проявавани не само от хора със симптоматиката на аутизма, а и от такива с подобна симптоматика. Резултатът е идентификация и на други разстройства, групирани в същата голяма категория.

Кратко описание на разстройствата от аутистичния сектор

През 1943 г. американският психиатър Лео Канер публикува статия, в която описва 11 деца, проявяващи съвкупност от особени симптоми, групирани от него в 7 основни характеристики:

-уединяване
-натрапливо извършвани обикновени действия

-чувствителност към дразнители
-ограничен диапазон от интереси
-нормална интелигентност.

-изключителна памет
-ехолалия

Канер приписва наличието на аутизъм главно на поведението и на качеството на контактите на родителите с техните деца. В същото време той не изключва възможността някои елементи от характера на родителите да са унаследени от децата. Една година по-късно /1944/, съвсем независимо от Канер, австрийският лекар Аспергер публикува описание на 4 деца,проявяващи това, което той нарича “аутистична психопатия”. Някои елементи от функционирането на тези деца може да се уподобят с тези от групата на Канер /социално отдръпване, стереотипи в речта и движенията, съпротива срещу промените и странен интерес към някои предмети или хора/. Все пак съществуват два различни аспекта: докато децата от групата на Канер имат много ограничена реч, всички деца от групата на Аспергер се изразяват добре, освен това движенията им са малко непохватни.
И двамата автори заемат понятието “аутистичен” от Ерик Блойлер, който в една статия от 1908 г. използва това понятие, когато говори за социално отдръпване, наблюдавано от него при група възрастни шизофреници. Но нито Канер, нито Аспергер свързват аутизма с шизофренията /макар че го смятат за психопатия/. Според тях аутизмът се различава по три елемента: проблемът се проявява в ранна възраст, сериозността му като че ли намалява с възрастта и никой пациент не е съобщавал за халюцинации.
През 1966 г. Андреас Рет докладва, че е открил 22 момичета, които проявяват съвкупност от поведения от аутистичен вид, но след първите 5-6 месеца от живота им, като преди това тяхното развитие е било нормално.

Хората с аутизъм обикновено изпитват трудности в три основни области, по-известни като триада на заболяванията:

1.  Социално взаимодействие – затруднения в социалните взаимоотношения, например безразличие и сдържаност към околните.

2.  Социално общуване – затруднения с вербалната и невербална комуникация, напр. не са в състояние да разберат значението на общоприетите жестове, тона на гласа или изражението на лицето.

3.  Въображение – ограничена степен на въображение. В по-голяма степен копират и повтарят.

Синдром на Аспергер

Синдромът на Аспергер носи името на д-р Ханс Аспергер, австрийски педиатър, който го е описал през 1944г.

Характеризира се с присъщите за аутизма нарушения на социалнити взаимоотношения, заедно с ограничен, стереотипен, повтарящ се репертоар на интереси и дейности. Синдромът на Аспергер се различава от аутизма главно по липсата на общо закъснение или изоставане в езика или когнитивното развитие. Повечето лица са с нормален общ интелект, но са често подчертано несръчни. Състоянието е по-често срещано при момчетата.

Симптоми на Аспергер синдром

-        Липса на социални умения – неспособност да се чете по езика на тялото, да се следи и учавства в разговор

-        Непоносимост към всякакви промени

-        Липса на съпричастие

-        Използване на неправилни думи и изрази

-        Избягване на директен контакт с очите, както и втренчен поглед

-        Неспособност да се разбират шеги, ирония и т.н., свързано с невъзможност за разбиране на финните нюанси при говорене, акцентите, които променят смисъла на речта.

-        Необичайни пози и мимики

-        Интереси само в една област – обикновено математика, чертане, астрономиа и др.

-        Забавено моторно развитие. Почеркът им често е лош.

-        Повишена чувствителност към шум, осветление, силни вкусове и аромати

Необходимо е да се вземе под внимание факта, че за да се диагностицира синдром на Аспергер, трябва да е налице комбинация от наколко симптома, които да оказват негативно влияние в социалния живот на човека и в общуването му с другите. Наличието на някои от симптомите не означава автоматически, че човек страда от синдрома.

Характеристиките на Аспергер синдрома са най-често следните:

1.  Липса на социални умения

Хората с Аспергер синдром трудно разпознават сигналите за общуване, които повечето от нас възприемат като даденост. Например те не умеят да четат по езика на тялото, да следят разговор или да се радуват при говорене. Могат да говорят ясно, но не успяват да забележат реакцията на тези, които ги слушат, като по този начин остават незаинтересовани за чувствата на околните. Те говорят на хората, вместо да говорят с тях. Говорят с монотонен, отмерен глас, прекалено буквално, понякога с твърде силен тон на гласа. Често са несъобразителни и им липсва чувство на такт. Имат добре развита реч, но лоша комуникация с околните. Ханс Аспергер наричал своите млади пациенти „млади професори”, заради факта, че тринадесетгодишните имали изчерпателност и степен на разбиране в тяхната област, като университетските професори. Шегите могат да се окажат проблем, както и метафорите и преувеличаването. Не схващат, че понякога другите ги лъжат или „баламосват”. Хората със синдром на Аспергер обикновено имат желание да бъдат част от обществото, но не могат да се приспособят към него

2.  Настояване за неизменност

Хората със синдром на Аспергер лесно се объркват от промяна в ситуацията. Те често са обсебени от ритуални действия и са много чувствителни на външен натиск. Те са неспокойни и тревожни, когато не знаят какво да очакват. Стресът, умората и претоварването на сетивата им лесно ги изваждат от равновесие.

3.  Ограничен кръг интереси

Синдрома на Аспергер може да включва силно и завладяващо ниво на съсредоточване върху неща, които често се характеризират като специални (дори странни) надарености. Тези интереси са постоянни, свръхангажиращи и обсебващи. Могат да включват мании, хобита, колекциониране на странни предмети и т.н.

Хората с Аспергер синдром имат склонност да „изнасят лекции” свързани само с областта, която ги вълнува, постоянно задават въпроси от тази област, трудно възприемат нови идеи и следват своите влечения, отказвайки да научат нещо друго, различно от техния кръг интереси. Когато специалните интереси съвпадат с материална или обществено полезна работа, човек със синдрома може да води доста „доходен” живот.

4.  Слаба концентрация

Свързана е с трудно фокусиране на вниманието върху възложената задача. Неспособност да се прецени кое е важно в момента. Насоченост на вниманието към неуместни, неудачни и откъснати дразнители. Склонни към самоизолация във вътрешния си свят.

Според Ван Кревелен децата с по-големи аутистични затруднения „живеят в своя собствен свят”, докато тези с по-малко затруднения „живеят в нашия свят, но по свой начин”.

5.  Лоша двигателна координация

Хората със синдром на Аспергер са физически тромави и несръчни. Те имат вдървени и непохватни жестове, дефицити във фината моторика, което често води до лош почерк и бавно писане.

6.Затруднения при учене (академични затруднения)

Хората със синдрома имат средна или над средната интелигентност, но не притежават високо развито мислене и комуникативни умения. Разбират всичко буквално, имат лошо абстрактно мислене, представите им са конкретни. В резултат на силна, но механична памет, могат да възпроизвеждат информация, но не могат да разрешат аналитичен проблем.

7.  Емоционална уязвимост

Достатъчно интелигентни, често критично настроени към себе си, не понасят, когато правят грешки. Понякога имат ниско самочувствие, лесно се депресират, често реагират нервно на невъзможността да се справят с нещо. Децата със синдром на Аспергер рядко изглеждат отпочинали и лесно се претоварват, когато нещата не са такива, каквито те си ги представят. Да общуват с хората и да се справят с обикновените изисквания на ежедневието изискват от тях неистови усилия.

Важно е да се знае, че поради различията в хората, тези характеристики също могат значително да се различават при различните индивиди. Някои от тях могат да се проявят по-силно, други по-слабо.

Прогнози при Аспергер синдром

Значителна част от хората със синдром на Аспергер имат проблеми с необходимостта от привързаност или със способността да покажат такава към околните. Могат да бъдат много буквални или трудни за общуване.

Децата с Аспергер синдром могат да изглеждат прекалено срамежливи и наивни в общуването си с другите. Това от своя страна може да стане причина за тревожно разстройство или депресия, тъй като децата се чувстват различни. Те представляват особено голямо предизвикателство в училище, тъй като съучениците им ги считат за странни и ексцентрични, което от своя страна ги превръща често в т. нар.”черна овца”.

Като цяло хората с Аспергер синдром са по-предразположени към депресивни състояния, в сравнение с останалите.

Те обаче могат да се научат, да се справят чудесно в живота. Повечето с това заболяване се увличат от инжинерни специалности и науки. Имат средно или над средното ниво на интелигентност и силна механична памет. Педантично следват собствените си интереси, а това може да ги доведе до големи постижения.

Много известни личности са страдали от симптоми на Аспергер. Такива са Алберт Айнщайн, Волфганг Амадеус Моцарт, Мария Кюри и др.

Програмни препоръки

Хората със синдром на Аспергер не са еднакви. Тъй като всеки човек си има собствена индивидуалност, „типичните” симптоми на синдрома се проявяват по специфичен начин при отделните индивиди.Като резултат няма точна рецепта, която да бъде приложима за всички страдащи от синдрома.

В училищата, например могат да се приложат определени програми, но в широк смисъл и съобразявайки се със специфичните нужди на всеки отделен ученик със синдром на Аспергер.

Те могат да включват:

-        осигуряване на предвидима и безопасна околна среда

-        постоянен дневен режим

-        избягване на изненадите

-        облекчаване страха от неизвестното

-        предпазване на детето от поставянето му в ролята на мишена или обект на закачки

-        изтъкване на силните черти на академичните умения на страдащия от синдром на Аспергер

-        научаване на „готови отговори” за общуване в определени социални ситуации

-        поощряване на социализацията и противопоставяне на самоизолирането

-        строги изисквания към работата в клас и ограничаване на „дискусиите”, наблягащи само и единствено върху изолираните интереси на ученика с Аспергер синдром.

-        Разбиване на заниманията на малки порции и строго фиксиране на работата по часове за подобряване на концентрацията

-        Занимаване на детето страдащо от синдрома с лечебна физкултура и фитнес, а не със състезателни спортове

-        Индивидуални програми за финна моторика

-        Индивидуални академични програми

-        Други

Професионалистите, които работят с такива подрастващи, трябва да организират подходяща обстановка и да дадат липсващата стабилност. Необходими са творчески стратегии за обучение. Това е особено важно не само за целите на обучението, но и за преодоляването на изолацията на страдащите от синдрома на Аспергер във всекидневния живот.