Един гладен старец не бил ял нищо цяла седмица. Всяка сутрин по изгрев слънце той се надигал от постелката върху пръстения под на колибата и тръгвал към близкото село да потърси работа. Повечето дни се връщал в къщи по мрак с празни джобове, дъвчейки клечка, за да заглуши къркоренето на стомаха си.

Една сутрин той най-сетне си намерил работа – да направи нова кошара за най-богатото семейство в града. Цял ден се потил под жаркото слънце, пренасял дървени греди зад голямата къща и набивал колове в спечената земя. Вечерта богатият му работодател бръкнал в джоба си и извадил шепа монети. Взел от купчината две петачета и ги подхвърлил на измършавелия труженик.

Един жител на Катамарка намерил необичайно голямо яйце. Никога не бил виждал нещо подобно и решил да го отнесе в къщи.

- Дали не е щраусово? – попитала жена му.

- Не, прекалено е едро  – отвърнал старецът.

- Дали да не го счупим? – предложил доведеният му син.

- Ще е жалко. Ще изгубим нещо много интересно и любопитно – възразила загрижено бабата.

- За да не се съмняваме, ще го дам на пуйката, та да го измъти. Може пък след време да се излюпи някакво пиле – предложил човекът, така и направил.

Казват, че след петнайсет дни се излюпило едно пуйче, тъмно на цвят, голямо, нервно, което със страшна лакомия изяло всичко, което намерило наоколо. След това погледнало майка си с жар в очите и й казало въодушевено:

- Хайде сега да летим.

Пуйката много се учудила на предложението на пламенното си отроче и отвърнала:

- Пуйките не летят. И не е полезно да ядеш толкова бързо.

Тогава решила да дава на равни порции на малкото от най-хубавата храна и да го научи да яде по-бавно.

Когато свършвало със закуската, обяда, следобедното си ядене или вечерята, то подтиквало братята си:

- Момчета, хайде да летим!

Всички започнали отново да му обясняват:

- Пуйките не летят. А храната не ти действа добре.

Пуйчето говорело все повече и повече за ядене и по-малко за летене. Пораснало и умряло сред другите пуйки. Но всъщност било кондор! Било родено, за да се издигне на седем хиляди метра, но никой от събратята му не летял!

Опасността да умреш сред другите пуйки е много голяма. След като никой не лети…

Много врати са отворени, защото никой не ги затваря, а други са затворени, но никой не ги отваря.

Страхът да се впуснеш в неизвестното е огромен. Истинското убежище е във висините, особено когато човек има желание да полети… и чифт надеждни крила…

~ Из “Другото име на любовта” – Енрике Марискал

Ако този текст ти харесва, отдели минутка и го сподели  с твоите приятели, за да бъде полезен и на тях. Благодаря ти!

Как още мога да ти бъда полезна? Разбери повече >>>

- Какво да правя? – рекла тя. – Старая се винаги да бъда добра към хората, да не ги наранявам, да не ги обиждам, да им помагам с каквото мога. И въпреки цялата ми доброжелателност, вместо благодарност и уважение, получавам обиди и горчива насмешка. Дори сред тях има такива, които се държат откровено враждебно с мен. Толкова несправедливо и обидно! Кажи ми какво да правя мъдрецо?

Той я погледнал с усмивка и казал:

Неочаквано срещнал свой приятел, който възкликнал учудено:
– Какво правиш, Гуно? За какво ти е тази лампа, като така или иначе не виждаш нищо?
– Не нося лампа, за да осветявам пътя си – отговорил слепецът. – че аз знам наизуст всяка тъма уличка в този град.

Нося лампа, за да помогна на другите да намерят пътя си!…

Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели, за да бъде полезна и на тях. Благодаря Ви!

- Предполагам, че знаете какво съм дошъл да ви кажа.

Хората, които били нащрек и не искали да обидят учителя с детинския си отговор от предишния ден, отговорили дружно:

- Иска ли питане? Знаем и точно затова сме дошли.

Настрадин навел глава и рекъл:

- Е, след като всички знаете какво съм дошъл да ви кажа, не виждам защо да го повтарям.

Обърнал се и си тръгнал.

Публиката отново останала като гръмната. Уж били дали обратния отговор, а резултатът бил съвсем същият.

Настъпило напрегнато мълчание и неочаквано някой се провикнал:

- Блестящо!

Човекът, който се обадил, бил там и предишния ден, и не искал да се признае за победен. Искал да покаже, че този път бил прозрял посланието преди останалите.

Когато “новите” чули това, решили да не остават назад:

- Прекрасно!

- Забележително!

- Сензационно, нечувано!

Някакъв мъж, който идвал за втори път, се изправил на крака и обявил:

- Разбира се, че е забележително. Днешните му думи са допълнение от вчерашната мъдрост. – По този начин човекът искал да подчертае разликата в мъдростта между онези, които били присъствали на двете лекции и новодошлите.

Множеството избухнало в ръкопляскания, но неочаквано някой казал:

- Да, прекрасно е, но… не е ли твърде кратко?

- Право казваш – подкрепил го друг.

- Мъдростта не е многословна – заявил експертът от предния ден.

Няколко гласа се обадили:

- Още! Искаме да слушаме още! Искаме този човек да ни дари още от мъдростта си!

Първенците на селото отишли при Настрадин, за да го помолят да изнесе трета и последна лекция.

Настрадин се опитал да откаже, да им обясни, че не заслужава подобна чест и че му е време да се връща у дома.

Молили, увещавали го, настоявали, заклевали го да се съгласи в името на предците си, децата си, на вси светии, но само и само да не им отказва. Настойчивостта им дала резултат и в крайна сметка Настрадин, с известно притеснение, склонил да говори за трети и последен път.

На площада се бил събрал толкова народ, че нямало къде игла да падне. Този път хората се били наговорили, че ако учителят зададе въпрос, никой няма да отговаря. Ако се наложело, кметът на селото щял да говори от името на всички.

За трети път застанал Настрадин пред публиката и започнал:

- Предполагам, че знаете онова, което съм дошъл да ви кажа.

Кметът, който стоял на първия ред, се изправил, извърнал се, за да хвърли съзаклятнически поглед към съселяните си, и отговорил с известна дързост:

- Някои знаят, а други не.

Дълги ръкопляскания огласили централния площад. Накрая всички се смълчали и отправили очаквателни погледи към учителя.

- В такъв случай хората, които знаят, да обяснят на онези, които не знаят – заявил Настрадин.

След което се обърнал и триумфално напуснал сцената.

~ Из ” От самоуважението до егоизма” – Хорхе Букай

Настрадин тъкмо бил пристигнал в малко селце някъде в Близкия изток. Едва слязъл от мулето си, пред него изникнала скромна свита посрещачи, от които разбрал, че на площада вече се била събрала тълпа, нетърпелива да чуе няколко негови слова. Не му оставало друго, освен да се съгласи да го отведат до площада, където бил посрещнат с бурни ръкопляскания. Нашият герой, който наистина не знаел какво да каже, решил да импровизира с надеждата да се измъкне от неловкото положение и да си тръгне час по-скоро. Застанал пред хората, които не спирали да ръкопляскат, и след като помълчал малко, разтворил широко ръце и се обърнал към множеството:

- Предполагам – започнал приповдигнато, – че знаете какво съм дошъл да ви кажа…

След няколко минути, които му се сторили цяла вечност, хората започнали да си шушукат и накрая някой отговорил:

- Не знаем. Какво си дошъл да ни кажеш? Говори!

Настрадин решил, че това е златна възможност да се измъкне от неудобното положение и обявил.

- Ако сте дошли чак дотук, без да знаете какво имам да ви кажа, тогава не сте готови да го чуете.

След тези думи се обърнал и си тръгнал

Присъстващите останали като втрещени. Някои се позасмели нервно с надеждата, че Настрадин ще се върне на подиума, но напразно. Хората не знаели какво да си мислят. Били дошли на площада, за да чуят посланието на прочутия мъдрец, а той им казал няколко прости думи и си тръгнал насред общото недоумение.

Можем да се досетим за продължението на тази история. Винаги има хора, които вярват, че когато не разбират нещо, то е много умно, така че в подобни ситуации се чувстват неуверени и почти длъжни да демонстрират колко много ценят интелигентността. Докато Настрадин се отдалечавал, един такъв човек казал високо:

- Колко умно!

Както става обикновено, когато хората не разбират нещо и някой каже: “Колко умно!”, за да не се почувстват глупави, те повтарят: “Разбира се, колко умно.” Може би точно поради тази причина присъстващите започнали да повтарят:

- Колко умно!

- Колко умно!

Тогава някой се обадил:

- Да, много умно, но… не беше ли малко кратко?

А друг човек, който – подобно на много други – имал нужда да слага фасада на логиката на нещата, лишени от нея, добавил:

- Думите на Настрадин се отличават с лаконичността на истинската мъдрост. Както каза и самият учител, как е възможно да сме дошли дотук, без дори да знаем какво ще чуем? Какви глупаци сме! Пропуснахме безценна възможност.

- Какво прозрение, каква мъдрост!

- Трябва да го помолим да изнесе нова лекция – започнали да се обаждат все повече хора.

Селяните решили да идат на крака при Настрадин. Хората били толкова изненадани от станалото при неговото първо посещение, та някои заговорили, че мъдростта му била твърде необятна, за да бъде споделена в една единствена лекция.

- Грешите. Всъщност е точно обратното – знанията ми едва биха стигнали за една лекция – отговорил Настрадин. – Никога не бих могъл да изнеса две.

- Колко е скромен – дивели се хората.

Колкото по-упорито повтарял Настрадин, че няма какво друго да каже, толкова повече упорствали селяните с молбите си да го послушат отново. След като дълго се съпротивлявал, накрая склонил да им каже няколко думи.

На следващия ден човекът, когото всички били нарочили за мъдрец, отново се явил на площада в селото, където се били събрали още повече хора. Всички, които били присъствали по време на първата лекция, били чули за успеха й. Когато питали какво бил казал Настрадин, неизменният отговор бил:

- Не можем да ви обясним, трябва да го чуете от собствената му уста… Дойде ли обаче, бъдете много внимателни – ако попита дали знаете какво иска да ни каже, трябва да потвърдите, че знаете.

Следва продължение…