Същност и дефиниции за „атитюд”

 При изследването на атитюдите голяма заслуга имат руските психолози, коита налагат термина „установка”. Според А. Прангишвили, установката е програма, конструиращ елемент в дейността на хората. Д. Узнадзе от своя страна определя установката като носител на специфичен смисъл в общата психология. Тя се разглежда като израз на ценностната ориентация във формата на социално детерминирана предразположеност на личността или групата към предварително изградена позиция на индивида или групата за дадена вещ, човек, събитие, проблем и т.н.

Един от начините за формиране на установката се осъществява чрез общуването и комуникацията между хората, групите, институциите и организациите. В тази връзка се откроява ролята на лидера при формиране на установки за определен тип мислене и действие на неговите партньори, сътрудници, клиенти, съдружници и конкуренти. Атитюдите често се използват при разработването на прогнози за поведението на личността, а в управлението те се превръщат в едни от най-надеждните инструменти за разработване на модели на бизнес-поведение (управленско поведение).

Според Дж. Олпорт: „Атитюдът е умствено и нервно състояние на готовност, организирана с помощта на опита, което оказва директивно (насочващо) или динамично влияние върху реакциите на индивида към всички обекти и ситуации с които е свързан”.

В развитите западни страни атитюдите са  изследват в напълно самостоятелни направления и равнища, като в специализираната западна литература се използва предимно френския термин атитюд (attitude), а английстиге психолози използват равнозначното понятие (set).

В западната литература са налице са няколко широко известни определения за същността и природата на атитюдите:

• Атитюдът е състояние на съзнанието и на нервната система на личността.
• Готовността на човек към реагиране по определен начин се определя от доминиращия в него в даден момент атитюд.
• Атитюдът е вътрешна организация на личността, гарантираща насочването на мисленето й по определен начин към определен обект.
• Атитюдът се поражда и разгръща върху основата на натрупания от личността в нейния индивидуален живот минал опит.
• Атитюдът поражда направляващо и динамизиращо влияние върху поведението на личността.
• Атитюдът е латентно (външно непроявено) отношение на личността към социалната ситуация и определени обекти.
• Атитюдите се характеризират с модалност и се вербализират, т.е. изразяват се чрез речта на техния субект.

 Трябва да се има предвид, че атитюдите не предизвикват непосредствено определен тип поведение, тъй като в основата на поведението стоят поведенческите намерения.

Според Айзен и Фишбайн поведенческото намерение е сбор от атитюдите, нормативното убеждение и последиците. Нормативното убеждение зависи от оценката на референтната група за социалното действие и степента на съгласие с референтната група. От друга страна последиците са зависими от оценката на субективната вероятност за настъпване на последици и субективната допустимост това да се случи.

 Начин на образуване на атитюда и неговите елементи

 Между активираните в даден момент регулативни структури и преживяваните емоции се създават устойчиви връзки, които водят до формиране на афективно регулативни комплекси (атитюди).

В атитюдите се съдържат следните елементи:

-  Емоционален – напр. „Не ми харесва!”

- Когнитивен – включва определени типове вярвания, мнения или идеи за обекта на нагласата.

- Волево-поведенски – отнася се до поведението (напр.”Ще гласувам за него”).

 Функции на атитюдите в управлението

 Могат да бъдат изведени четири функции на атитюда в управлението, които той изпълнява благодарение на своята сложна и многостранна структура:

• Приспособителна – нарича се още адаптивна или утилитарна. В бизнеса и икономическата дейност, както и в управлението, това е доминиращата функция на атитюдите. Чрез нея атитюдът насочва личността към субекти, ресурси, подходи, решения и т.н., които максимално й съдействат за постигане на желаната цел.
• Функция за знание – чрез тази фунция атитюдът подтиква личността към изучаване и разбиране за нещо ново.
• Функция на ценностите – известна е още като функция на саморегулацията. Атитюдът тук се явява като средство за преодоляване на вътрешното напрежение на личността, след което тя може да се реализира в избраните степен и насока.
• Защитна – свързана със защита на личността. Атитюдът способства за разрешаването на редица вътрешни конфликти, които се проявяват при избор на вариант за решение, при предприемане на рискови действия или заемане на позиции в комплицирани условия.

 За целите на управлението и мениджмънта, атитюдите са от изключителна важност. Те могат да бъдат изследвани в няколко аспекта. От една страна е необходимо да бъде изследвана природата и съдържанието на атитюдите на лидерите от различни йерархични нива. Така се постига синхрон в управленските екипи. От друга страна, всички ръководители, на всички равнища могат да анализират и регулират собствените си атитюди. На трето място е наложително да се разкриват и отчитат особеностите в атитюдите на партньорите, съдружниците, клиентите и конкурентите, а също и на представителите на важни за бизнеса институции.

Отговорното и конструктивно отношение към атитюдите на личността в бизнеса е индикатор за модерно управление.

 Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели, за да бъде полезна и на тях. Благодаря Ви!

Ейбрахам Маслоу

Кратки биографични данни

Ейбрахам Маслоу е роден на 1 април 1908г. в Бруклин, Ню Йорк в семейство на имигранти – руски евреи. Бил невротичен, срамежлив и депресиран младеж, самотен и недоволен от себе  си.

„Цяло чудо е, че при детството, което имах не съм психотичен…. Бях изолиран и нещастен. Израстнах в библиотека с книги, без приятели.”

„Бях ужасно любопитен да узная защо не полудях” .

Природния интелект на Маслоу и любовта му към науката го прави блестящ студент. В университета в Уисконсин той  следва психология.  Там, под ръководството на Хари Харлоу, прави оригинално изследване на живота на приматите. Силно впечатление му правят потенциалните възможности на бихевиоризма. Първия пост на Маслоу слуд доктората, бил като научен сътрудник на бихевиориста Едуард Торндайк. По-късно, Маслоу осъзнава ограниченията на поведенческия подход към живота. Едно лично събитие – раждането на първото му дете, окончателно и напълно разрушава вярата му в бихевиоризма. След време Маслоу приема професура в Бруклин Колидж. Там преподава в продължение на четиринайсет години. Провежда изследвания в Колумбийския университет, под ръководството на Алфред Адлер, един от първите последователи на З.Фройд. В Ню Йорк се радва на приятелството на двама учени, на които се възхищава професионално и като личности – антроположката Рут Бенедикт и гещалт психолога Макс Вертхаймер. Вдъхновен от тях и тяхното поведение Маслоу започва да си води бележки, които стават основа на неговото дългогодишно проучване и рефлексия върху психичното здраве и човешкия потенциал. Той пише задълбочено по този въпрос, опирайки се на идеите на други психолози, но значително допринася с оригиналните си концепции за йерархията на потребностите, метапотребностите, самоактуализиращите се хора и върховите изживявания. Маслоу става лидерът на хуманистичната психология и един от пионерите в движението за завръщането на човека в психологията отвъд механистичните твърдения на бихевиоризма и физиологичната психология.

„Човешката природа не е толкова лоша, за колкото се смята” пише той в контекста на споменатото завръщане на човека в психологията.

 Подходът на Маслоу към личността

Най-голямата сила на Маслоу е в способността му да повдига важни въпроси: „Какво означава да си добро човешко същество?, Какво носи на човешкия индивид щастие, творчество и осъществяване?, Какво мотивира психично здравия индивид?, Как можем да изработим един цялостен модел на човешката природа, като отдадем дължимото на нашия необикновен потенциал?”

Основната му цел е да вникне в потенциала за цялостно човешко развитие. Според Маслоу, за да се изследва психичното здраве, е необходимо да се изучава здравия индивид. Само по този начин ще стане ясно докъде се простират границите на човешките възможности. Маслоу смята проблема за психичното здраве за много актуален. Изучаването на себеактуализиращи се хора е неформално лично проучване, което той прави през целия си живот. За целта на изследванията си той подбира познати, приятели включително и публични личности. При едно първоначално изследване са обхванати три хиляди студента в колежа, вследствие на което стига до заключение, че „в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида”, в който се установява при по-възрастни изследвани лица. Всички изследвани лица се чувстват сигурни, спокойни, приемани, достойни за уважение, обичащи и обичани, изработили своите ценности и ориентири. Маслоу признава, че в нашето общество себеактуализация постигат по-малко от един процент от хората. Въпреки това остава оптимист по отношение на възможността в бъдеще този процент да се увеличи. Маслоу вярва, че човешките същества не реализират пълния си потенциал, но че в тях има възможности за цялостното му разгръщане. Именно такова разгръщане е характерно за себеактуализиращите се хора.

 Мотивацията на здравата личност

Според Маслоу вроден стремеж у хората е стремежът към самоактуализация. Хората, обаче са мотивирани и от други универсални потребности. Природата на човек е като цяло търсеща. Налице е една непрестанна неудовлетвореност – винаги съществуват незадоволени потребности към които човек се стреми. Погледнато реално почти всяка състояние на организма е мотивиращо само по себе си. Следователно мотивацията може да се приеме като перманентна. Тя е постоянна и неспирна и рядко води до момент на пълно задоволяване. Маслоу набляга на факта за приемането на човешката личност в нейната цялостност, отчитайки въздействията на средата, културата, множествената мотивация, немотивираното поведение, здравословната мотивация. Индивидът е интегрирано организирано цяло. В този смисъл мотивиран е цялостния индивид, а не  само части от него. Когато доминира определена потребност, човек е способен да промени цялата си философия за бъдещето.

Потребностите  се подреждат в определена йерархия на доминантност.

Тъй като често целта се бърка със средствата за постигането й, мотивираното поведение или целите не могат да бъдат добра основа за класификация. Гладът например може да означава не само потребност от храна, а и от сигурност и любов. Сексът от друга страна може да е средство за задоволяване на потребността от самоутвърждаване.

Потребностите, които обикновено се вземат като изходна точка за теориите на мотивацията са физиологичните подтици и налагат две насоки на изследвания:

- развитието на схващането за хомеостазата – постоянно и автоматично поддържане на нормално състояние на кръвообръщение в тялото.

- откритието, че апетитът е резултатен индикатор за действителните потребности или липси в тялото.

Физиологичните потребности доминират над останалите. Хора, които са лишени от всичко в живота, най-вероятно ще имат физиологична мотивация, а не свързана с нещо друго. Маслоу доказва, че всички човешки потребности могат да бъдат организирани в йерархия, в основата на която стоят физиологичните потребности – от въздух, храна и вода. Следват четири равнища на психични потребности – от сигурност, любов, самооценка и себеактуализация.

- потребности от сигурност – възникват в случай, че физиологичните потребности са относително добре задоволени. Маслоу вярва, че всички се нуждаят от рутина и предсказуемост в известна степен. Несигурността е трудна за приемане, поради което хората се стремят към защита и ред. Потребността от сигурност е особено актуална, когато съществува действителна заплаха за законността, реда и  авторитета в обществото.

- потребност от принадлежност и любов – Възниква когато физиологичните потребности и потребността от сигурност са относително добре задоволени. Свързана е с даването и получаването на обич, както и с принадлежността към определена група, чиито ценности човек споделя.

„Любовните потребности са свързани както с даването, така и с получаването на любов”.

Според Маслоу трудностите за удовлетворяването на тази потребност обясняват популярността в днешно време на комуните, групите за повишаване на чувствителността и груповата терапия. Те са начин за бягство от самотата и изолацията.

-       потребност от оценка (уважение) – желание за сила, постижения, увереност пред света, независимост и свобода; желание за репутация и престиж, чувство на полезност и добро положение в обществото. Съществуват два типа потребности от уважение: уважение от другите и самоуважение.

- потребност от себеактуализация – отнася се до желанието на хората за самоосъществяване, за разгръщане на собствения потенциал, за осъществяване на всички качества и възможности и пълно използване на способностите.

Маслоу избягва опростените схващания на бихевиористите и фройдистите като подчертава, че висшите ни потребности са също толкова действителна и неделима част от човешката природа, колкото и потребностите ни от храна. Той е на мнение, че висшите потребности са по-скоро еволюционно развитие и могат да се развият в по-късна възраст при всеки индивид. Задоволяването им води до повече щастие и по-голямо израстване на индивида.

Йерархията на потребностите не е твърдо установена. Съществуват редица изключения. Например има хора, при които самооценката е по-важна от любовта. Такива хора мислят, че за да бъде обичан човек преди всичко трябва да е самоуверен, агресивен, преуспял и т.н. Самооценката в случая е средство за постигане на любов. При други творчески личности, творческия импулс е по-важен от задоволяването на базовите потребности. Съществуват и т.нар. психопатни личности при които не е налице необходимост от любов, както и такива при които равнището на аспирация е трайно притъпено и понижено.

Базовите потребности са най-често несъзнавани. Всяко поведение е детерминирано от няколко или всички потребности едновременно, а не само от една. Щом бъдат удовлетворени, потребностите престават да играят активна или организираща роля. Здравите хора са преди всичко мотивирани от своите потребности да развият и актуализират пълния си потенциал и способности. В този случай добро и здраво общество е това, което задоволявайки базовите потребности, позволява възникването на най-висши цели у хората.

„Всяко конкретно задоволяване на потребност е стъпка към самоактуализация”.

 Метамотивацията: какво движи себеактуализиращия се човек?

Себеактуализиращите се хора са относително спонтанни в поведението  и вътрешния си живот. Поведението им е естествено, липсва стремеж за постигане на „ефект”. Себеактуализиращите се автоматично намират твърда основа на своята ценностна система. Според Маслоу тези хора се различават не само количествено, но и качествено от другите по отношение на това, което ги мотивира. Той предлага теория за мотивацията на себеактуализиращите се хора, която нарича мотивация за растежа или метамотивация, която се придвижва отвъд традиционната идеа за мотивацията.

„Най висшия мотив е да си немотивиран и нестремящ се” – пише Маслоу.

Себеактуализиращите се хора не се стремят, те се развиват. Докато мотивацията на останалите хора е свързана предимно със задоволяването на нещо липсващо (Дефицит или D-мотивация), здравите хора (себеактуализиращите се) са загрижени за задоволяване на по-висши потребности. Те се вълнуват от осъществяване на  възможностите си, от познаване и разбиране на Света. В случая на метамотивация, човек не компенсира дефицити. Напротив стремежът е към обогатяване и разширяване на живота, от съзряване и развитие на характера. Всички дефицити на себеактуализиращите се хора са били вече коригирани, ето защо те са отвъд стремежите и желанията за нещо външно, което да внесе нужните корекции по „липсващото”. Здравите хора са в „състояние на съществуване” – изразяване на истинската си човешка същност. В този смисъл те не са мотивирани. Себеактуализиращите се  хора се движат към метапотребности (В-ценности), които са сами по себе си цели, а не средства за постигане на други цели.

 Метапотребностите и метапатологиите според Маслоу

Метапотребностите са състояние на съществуване, а не стремеж към някакъв конкретен обект към целта. Неуспехът тези потребности да бъдат постигнати е не по-малко вреден от неуспехът по задоволяването на по-нисшите потребности. Фрустрацията на метапотребностите предизвиква метапатология. При метапатологиите източникът или причината за нарушението не е така ясна за човека. При фрустрирането на метапотребностите човек може да съзнава, че нещо му липсва, но не знае какво точно е то. В такъв случай, не успявайки да посочи конкретната причина, а от там и целта, която би облекчила състоянието му, за човек става много трудно де се справи с метапатологичното състояние. Метапатологиите са свързани с осуетяване на пълния човешки растеж и развитие. Те пречат на човек да изрази пълния си потенциал.

 Следва продължение…

• Биографични
• Способности
• Черти на личността

Други изследователи допълват класификацията с още един вид – мениджърските характеристики.

Биографични характеристики

Възраст

Съществуват не малко аргументи, че възрастта се свързва с опита, а от там и с позитивното влияние върху качеството на управление. Известно е например, че средната възраст на президенти на крупни японски компании е 63.5 години, на вицепрезидентите – 56 години. В САЩ средната възраст на президентите на компании е 59 години. Може да се каже, че това са аргументи в полза на старостта. От друга страна, обаче са налице и обратните аргументи – в полза на младостта. При основаването на „Сони”, например, президентът е бил на 25 години. Следователно би било грешно заключението, че опитът и зрялата възраст могат да бъдат единственото основание за постигане на висок пост и успех в управлението.

Според изследвания на Р. Стогдил, относно влиянието на възрастта върху качеството на управлението,  се стига до извода, че тя все пак е от значение. Самото понятие „възраст”, обаче, Стогдил тълкува двояко. От една страна съществува биологична възраст (броя на преживяните години), от друга страна съществува и социално-психологическа възраст (социална зрялост и активност на човека). Когато изследва влиянието на възрастта на лидера, върху способностите му за управление, Стогдил има предвид именно социалната възраст. В този случай той не изключва възможността млад човек, да бъде с високо ниво на социална зрялост. Това означава, че добрите ръководители могат да бъдат представители от всяка една възрастова група и, че техните управленски качества са по-скоро продукт от притежавани знания, умения и способности, неуморна работа над себе си и лично самоусъвършенстване.

 Пол

 Въпросът за ефективността на лидера, от гледна точка на половата му принадлежност е в известна степен некоректен. Както и при възрастта, полът може да се разглежда от неговата биологична или психологична страна. От психологична гледна точка, полът е по-скоро социална роля, наложена от обществото. Още в периода на възпитание се налагат стереотипи в поведението.

Поддръжниците на идеята, че мъжете са по-добри ръководители доказват своята гледна точка със сериозни изследвания. Такова е изследването на Е. Холандер, който установява, че в определени видове дейности, изискващи речева активност, жените се държат раболепно в присъствие на мъже и често излизат от равновесие в сложни ситуации. Други изследвания пък сочат, че при решаването на групови задачи мъжете са инициатори в 66 % от всички комуникативни взаимодействия в групата.

Защитниците на жените в управлението също отстояват позициите си. Известен е фактът, че много хора използват стереотипен подход, като свързват успеха и кариерата на жените с късмет или външен вид.

Американският психолог Р. Айс разкрива любопитна закономерност: когато в преследването на дадена цел, група оглавявана от жена, постигне успех, членовете на групата го приписвали та късмет или щастливо стечение на обстоятелствата. В същия случай при постигане на успех, но от група оглавявана от мъж, победата се приписвала на личностните качества на лидера.

В съвременните условия е факт, че ефективността на ръководителя не зависи от неговия пол, а жените и мъжете могат да ръководят еднакво успешно.

 Социален статус и образование

 За успешното функциониране на лидера статусът и образованието са от изключителна важност.

Що се отнася до образованието, това не означава само наличие на диплома за университетско образование. Образованието е ниво на професионална подготовка, както и умение да се прилагат знанията и уменията в реалния живот.

Социалнопсихологическия статус (произход) е предпоставка за реализиране на личността като лидер и е способен да окаже значително влияние върху кариерата. Според Фидлър:

„Един от най-надеждните начини да станете президент на компания е да се родите в семейството на собственика на компанията.”

Налице са, обаче и случаи, когато много известни личности в сферата на управлението, са започнали кариерите си от ниски стартови позиции, така че пътя на лидерството на практика е открит за всеки.

 Способности

 Способностите са синтетично свойство на личността, което отговаря на изискванията на дадена дейност и води до високи, в повечето случаи – оригинални постижения (индивидуални или колективни). Способностите са винаги предметно дефинирани – наука, изкуство, музика, практика и т.н., могат да са общи (напр.интелектуални) и специфични (професионални).

Във връзка с влиянието на общите способности върху ефективността на управлението, в класическото си изследване „Интелект и мениджърски успех”, Е. Гизели убедително доказва, че най-успешни са ръководителите със средни умствени способности.

При изследване на способностите, авторите често обръщат внимание на два типа интелект – теоретически и практически. Т. Коно обръща внимание, че студентите – отличници, постъпвайки на работа в японските корпорации, като правило не стават висши мениджъри. Това означава, че не би следвало да се мисли, че теоретическия интелект е на по-високо равнище от практическия.

Сред специалните способности, необходими на ефективния мениджър могат да се отделят такива, като:

-         специални умения и знания

-         компетентност

-         информираност

Тези способности са от изключителна важност за  решаване на определени задачи самостоятелно (теоретически и практически) или за организирането на  хора за целта.

 Черти на личността

 Основата на лидерството се гради върху фундаментални качества на характера, развитието на които изисква вътрешна мотивация, време и търпение. Най-съществените качества на личността, влияещи върху ефективността на управлението са:

• доминантност;
• увереност в себе си;
• емоционална уравновесеност;
• стресоустойчивост;
• креативност;
• потребност от постижения;
• предприемчивост;
• отговорност;
• надеждност;
• независимост;
• общителност.

Общото между тях, е че личността може да ги възпитава и развива в себе си.

 Доминантност (влияние)

М. Вудкок и Д. Франсис в книгата си „Разкрепостения мениджър” изтъкват следните характеристики на лидера, умеещ да влияе на хората:

• ясно излага своите мисли;
• уверен е в себе си;
• установява добро взаимно разбирателство;
• награждава изискваното поведение;
• дава ясни указания;
• стреми се да бъде настойчив;
• вслушва се в другите.

Безусловен е фактът, че всеки ръководител трябва да умее да упражнява влияние. Необходимо е да се отчете фактът, че за влиянието е съвършено недостатъчно да се опира единствено и само върху формалния авторитет и властовите пълномощия, тъй като в такива случаи правилата и изискванията установени от ръководителя се следват от подчинените без необходимата лична мотивация, използвайки едва 65% от възможностите си. В тази връзка формално-организационното влияние на лидера, трябва да се допълва задължително и от неформално влияние, което от своя страна да умее да предизвиква вътрешен отклик в последователите.

 Увереност в себе си

Увереният в себе си ръководител осигурява психологически комфорт и повишава мотивацията за работа на околните. Той има реалистични представи за собствените си възможности, достойнства и недостатъци, като не ги омаловажава или преувеличава. Увереността на лидера му помага в контактите и преговорите с други ръководители, създавайки доверие в тях. От друга страна оказва влияние и върху спокойствието и увереността на подчинените, тъй като обикновено те добре успяват да уловят състоянието на ръководителя.

Увереният лидер поддържа, защитава и се явява опора.

 Емоционална уравновесеност и устойчивост на стрес

Емоциите (положителни или отрицателни) неминуемо влияят върху психологическия климат в колектива. Ето защо е от изключително значение, лидерът да притежава способност за емоционален контрол и уравновесеност. Задължително е да се спазва изискването за равни, делови, уважителни отношения между ръководителя и подчинените, независимо от личните симпатии и антипатии. Големан пише, че за лидерите, притежава­щи максимален потенциал е характерно умението твърдо да запазват лидерската си позиция, независимо от опозиционния натиск и разочарова­нието, да съхранят трезв ума си в моменти на временна криза и да контролират егото си. Известните лидери притежават превъзходство по отношение на умението да управляват себе си.

От друга страна са възможни случаи, в които лидерът може да се поддаде на раздразнение, негодувание, гняв и други негативни емоции.  Системното им подтискане в работата може да доведе до неблагоприятни последици като невроза, соматичен проблем, психично заболяване и др. Важно е на първо място да бъдат разпознати симптомите, а след това и източниците на разрушителния стрес.

Стресорите, влияещи върху психиката на ръководителя могат да бъдат свързани с :

-         претоварване със задачи

-         противоречиви изисквания

-         лоши взаимоотношения с колеги

-         лоши взаимоотношения с висшестоящи

-         ситуации на непредсказуемост и неяснота

-         фрустрация – гняв, ярост, омраза

-         поява на заплаха или опасност

За ръководителя е много важно да търси активно различни начини и средства за емоционално и психическо разтоварване. Такива средства могат да бъдат активния копинг (планиране и предприемане на действия), търсене на социална подкрепа, положително преосмисляне, подтискане на конкуриращи активности, отвличане (чрез спорт, четене, извършване на механична работа), различни хобита и т.н.

 Креативност

Това е черта на личността, изразяваща се в способността на човека за творческо решаване на задачите с важно значение за дейностите свързани с иновации. Приложена към управленската дейност, креативността може да се разглежда като способност на ръководителя да подкрепи новаторството и творческите идеи на подчинените.

Пречките за осъществяването на творчески подход към работата могат да бъдат свързани с излишна сериозност и напрежение, лоша методология, използване на възможностите в слаба степен и слаб стремеж към новото.

 Потребност от постижения и предприемчивост

Свързани са с потребностите от самореализация и постигане на целите. Според изследванията лидерите притежаващи такива черти предпочитат ситуации, в които могат да поемат отговорност за разрешаването на даден проблем, поставят си умерени цели с предсказуем и разчетен риск и се интересуват от обратна връзка за това доколко успешно се справят със задачите си.

 Отговорност и надеждност

За организациите, държащи на своята репутация е очевидно, че задълженията трябва да бъдат изпълнявани, дори и при риск от загуби. За съжаление днес в политиката, икономиката и в морала се наблюдава дефицит. Може да се каже, че бъдещето е за тези организации и ръководители, които държат на качеството, надеждността и лоялността в  партньорските отношения.

 Независимост

Независимостта на ръководителя се изразява в самостоятелното вземане на решения и отговорността, произтичаща от тях. Тя, обаче зависи и от поощряването на различията в мисленето на околните и във вслушването в мнението на колегите. Ако в личността на ръководителя е налице известна доза рационалност, то той ще оцени не еднаквостта в мисленето, а позицията на хора с различно становище. Той ще е наясно, че единомишлениците са не хора, които мислят еднакво, а тези,  които мислят в една посока и  следват общи цели.

 Общителност (комуникативност)

Развитието на това качество е важна част от самоусъвършенстването и саморазвитието на лидера. То не е вродено, а може да се формира и надгражда. Без общителност и комуникативност е невъзможно да бъдат изградени взаимоотношения с хората.

 От посочените дотук основни характеристики, отнасящи се за личността на лидера може да се обобщи, че човек не се ражда с готов набор от качества, напротив всички те са съчетание между темпераментовите особености и влиянието на средата, в която индивидът се социализира. Необходими са осъзнатост и желание от страна на ръководителя, за да бъдат формирани нужните качества и да се разгърне цялостния потенциал на личността.

В психологията все още липсва единна концепция, относно разбирането за личност. За  пръв път понятието  се използва в древна Елада. С него се обозначава маската на актьора, който излиза на сцената. В последствие личността е била название на комедийния артист и шута. Значително по-късно се превръща в  понятие, което изразява степен в развитието на човека.

Понятието „личност” събужда на първо място множество житейски представи, създадени от здравия разум. Много хора свързват личността с положителни реакции, постижения и успех в живота. Други определят личностите, като хора надарени с добри способности в сферата на общуването и социалните взаимодействия. В общожитейски или по-свободен научен смисъл, личността се разглежда като субект, като творец на отношенията и съзнателната дейност.

Според Г. Олпорт в понятието „личност” се съдържа голям парадокс. Той смята, че личността не съществува обективно и, че е продиктувана от реакциите на околните. Тя е неистинна, превзета, фалшива, т.е. тя е всичко онова, което човек иска да бъде в очите на другите хора, а не това, което е в действителност.

В изследването на личността доминират две направления – психология и социология. Авторите и на двете следват свой, собствен път в изследванията, действат самостоятелно и рядко са налице взаимодействия от конструктивен тип. В редица случаи взаимно се противопоставят и изключват. Въпреки това психологическият и социологически аспект в изследването на личността обогатяват съществено знанията на човека за самия себе си, като това е едно безспорно постижение на научното познание.

В социологията, личността се разглежда като представител на определена социална група, като продукт на обществените отношения, като член определена социална общност и субект на обществения живот. Обикновено акцентът се поставя върху социалната природа на индивида. Личността, това е човешкия индивид, като продукт на общественото развитие, субект на труда, общуването и познанието, детерминиран от обществено-историческите условия.

Много социално ориентирани психолози подчертават, че личността е устойчива система от социално значими качества, от свойства, които регулират взаимоотношенията ни с други хора, от модели на мислене и поведение, които ни правят социално възможни.

В последните десетилетия все по-широк кръг автори разглеждат личността от подчертано социологически позиции. Това означава, че личността е поставена в неразривна връзка със социалната (културната) среда. Според представители на „културната антропология”, обществото, а не човекът е първичен феномен в социалното пространство. Създава се тезата, че личността се състои от различни жизнени слоеве, чрез които хората участват в създаването на култура, която от своя страна оказва обратно влияние върху поведението им.

Според С. Рубинщайн  това е опростяване на богатата природа и съдържание на личността. Недопустимо е тя да се разглежда като рупор на социалната среда и нейните въздействия. Разумният подход изисква съчетаване на социологическия с психологическия аспект. Рубинщайн прави опит да съчетае психологическия със социологическия аспект при изследване на личността. Той заявява че:

„Психичният аспект на личността не е отделен от другите възможни аспекти. Психичните явления – подчертава Рубинщайн – органично се вплитат в цялостния живот на личността, понеже основната жизнена функция на всички психични явления и процеси е да регулира дейността на хората. Обусловени, от външните въздействия, психичните процеси определят поведението, като опосредстват неговата зависимост то обективните условия.”

В психологически аспект личността се третира като психофизиологическа и социалнопсихологическа система. Според К.Юнг структуроопределящи за личността са емоционалната сфера и подсъзнателната дейност, като емоционалните преживявания в голяма степен  мотивират поведението на индивида.

При изследването на личността, психолозите насочват вниманието си върху особеностите на нейната психична организация, върху процесите за формиране и развитие на отделни психически свойства, качества и състояния на личността, върху нейния цялостен психичен облик и статус.

Л. Перли и Дж. Оливър дават следното определения за личност:

„Личността, това са тези характеристики на човека, които отговарят за съгласуваната проява на чувствата, мислите и поведението.”

Личността е субектна, индивидуална организация и съгласуваност на психични процеси, свойства и състояния, която прави човека адекватен на ситуациите и обстоятелствата на живот. Да си личност означава да си адекватен, релевантен, да съответстваш и реагираш успешно на ситуациите и обстоятелствата в живота.

Широко разпространенно е и определението, че личност е човекът като носител на съзнание. (Константин К. Платонов)

В съдържанието на личността се включват нравствени, психологи­чески, културни, религиозни, естетически и други добродетели. Те стават нейни структуроопределящи ядра. В същото време, едновременно с тях съществуват и ценности и добродетели, получени в наследство от минали поколения, както и традиции, обичаи и нрави. В този смисъл личността е единство и взаимодействие между единичното, индивидуалното и общото.

Много автори акцентират върху ролята на дейностите на човека, при формирането и изявата му като личност.

„Способността на човека да действа и да взаимодейства по начин, който го отличава от всички други същества – подчертава Л. Николов –  съставлява неговата същност като нов род субект, а самото това „действане”, съставлява същността на неговото съществуване като нов тип жизнедейност, като нов тип съществуване”

От представеното до момента става ясно, че две са измеренията на проявление на личността. От една страна тя се явява предпоставка и гарант за успешната дейност на човека – психологическия аспект за личността. От друга страна, личността се явява като функционално следствие от извършва­ните от човека дейности. Такава е социологическата интерпретация за личността.

В седемдесетте години на XX век Б. Д. Паригин предлага обединяване на двата подхода (социологически със социалнопсихологически) при изследване на личността. От тук произтича задачата на социалната психология – да разкрие цялата структурна сложност на личността, явяваща се едновременно и обект и субект на обществените отношения. Социалната психология разкрива при осъществяването на какви социални дейности личността се реализира в определена степен.

Според теоретичните разработки и практически наблюдения, личността е уникално за живата природа, сложно и комплексно образувание. Тя е сложна био-социална система и е изградена от определен брой елементи, които макар и с различно съдържание са функционално свързани помежду си. Между тях съществуват определени връзки, отношения и взаимодействия. Броят на елементите в системата, техните качества и съдържание, както и отношенията и взаимодействията между тях формират нейната специфична структура.

Структурата на личността може да се построи като се изхожда от различни аспекти. Наблюдават се различия в предпочитанията на авторите относно водещите елементи в структурата на личността, които се използват като нейни своеобразни фокуси.

Вилхем Вунд приема, че такъв фокус е нейното съзнание.

Според У. Джеймс това е стремежа на личността към развитие и просперитет в материалния свят. При З. Фройд обединяващо звено в структурата на личността са инстинктите. К. Юнг изгражда личността на основа на нейната психика, която систематизира  в три основни групи: съзнателна, лично-безсъзнателна и колективно-безсъзнателна. Според него съществува и друга типология на личностите – интуитивен, мислителен и емоционален тип.

Редица автори като А. Адлер, К. Хорни, К .Роджърс, Г. Олпорт, А. Маслоу и др., отхвърлят подхода за надценяване на ирационалните компоненти на психиката при конструиране на структурата на личността. Те акцентират основно върху стремежа на хората към сигурност и безопасност, към задоволяване на собствените желания и потребности, върху самооценката на личността, върху атитюдите за общуване със себеподобните, върху изпълнението на социални роли, върху самоактуализацията на личността и т.н.

При построяването на структурата на личността автори като Х. Айзенк и Г. Палей поддържат основния извод, че съществуват две структури на личността – йерархична и автономна. В йерархичната структура се включват много равнища в организацията на психичните свойства и качества. Автономната се конструира въз основата на действието, на принципа на координация. Р. Кетел доразвива тази идея по следния начин: психичните елементи в структурата на личността са зависими от определени фактори, но помежду си те са напълно самостоятелни, независими един от друг и автономни.

Редица автори като Т. Парсънз, И. Кон и др. защитават прекалено твърди социологически позиции при разглеждане структурата на личността и открояват такива доминанти като социалните роли, социалните позиции, ценностни ориентации и т.н.

В противовес на тях С. Рубинщайн прекалено психологизира структурата на личността. В нея доминират елементи като: насоченост, способности, темперамент и характер. Все пак успява да разшири този подход като заявява, че структурата на личността се базира на това какво човек желае, какво може и какво действително е.

Авторите, които третират проблема за личността, разглеждайки го от различни страни, разработват и свои модели за нейната структура. В своята същност моделът винаги фиксира нещо общо. Тъй като човекът, индивидът и личността се отличават със собствени индивидуалност и уникалност, е малко алогично да се говори за модели за личност. Те  използват общи подходи за описанието на личността, без да отразяват конкретната специфика у човека или личностната уникалност. В тази връзка теоретичните модели са нещо условно. Въпреки това съществуват множество теории, които правят опит да обяснят същността на личността, нейната природа, факторите за развитие, както и нейната роля в социалния живот. Тук ще коментираме, някои от тях, които имат пряко или косвено отношение към някои страни от управленската практика и поведението на ръководителите.

В началото на XX в. З. Фройд развива своята концепция за трипластовата, йерархична структура на личността.

 Схематично концепцията може да се представи по следния начин:

 „То” -  включва в себе си всички безсъзнателни, ирационални реакции и импулси. „То” е основен фундамент в структурата на личността, както и източник на психическата й енергия. „То” се ръководи от принципа на удоволствието.

„Аз” – формира се и се разгръща върху основата на „То”. Това е съзнателното начало на личността, което действа на принципа на реалността. „Аз” включва съзнанието, мисленето и самосъзнанието на индивида, като формира идеи, рационални позиция и  действия.

„Свръх Аз” – възниква върху основата на „Аз”. Съдържа социалните и морални забрани, цензурата и съвестта, произтичащи от социалната среда (институции, организации, традиции, обществено мнение и т.н.).

Взаимодействията между тези три пласта са интензивни, а границите между тях – условни. „То” непрестанно въздейства върху „Аз”, подлага го на репресия, а „Аз” оцелява в резултат на непрекъснато доказване и борба. В отношенията между „Аз” и „Свръх Аз”, „Аз” отново е подложен на репресия от страна на „Свръх Аз” и непрестанно му противодейства.

В тези сложни взаимодействия „Аз”-ът формира и обособява себе си. Колкото нивото на устойчивост на „Аз”-а спрямо вътрешните забрани и ирационални импулси е по-високо, толкова по-силна и възвишена е личността.

Мотивационното ядро на личността според Фройд са два инстинкта:

-         инстинкт към смъртта и деструкцията (Танатос)

-         инстинкт към живота, сексуалния инстинкт (Ерос)

Оценката на този модел на Фройд е противоречива. Много от неговите съмишленици, например не са съгласни с личностния мотив – влечение към смъртта.

Моделът страда от недостатъци, но има и своите достойнства. Едно от тях е, че дава възможност да „надзърнем” в дълбините на човешката психика.

С. Рубинщайн изхожда от следните три характеристики при построяването на своя модел за личност:

- какво човек желае

- какво човек може

- какво всъщност е човек

Подструктурата на желанията на човека включва: насоченост, идеали, потребности, интереси и атитюди.

Подструктурата на възможностите – знания, умения, заложби, способности.

Подструктурата на вътрешната човешка същност включва мотивацията, характера и темперамента.

К. Платонов разработва следния модел за структурата на личността. Според него тя е конструирана от четири подструктурни образувания:

• социално обусловена подструктура – включва самосъзнание, ценностни ориентации, социализация
• психическа подструктура – психически процеси, психически качества, психически състояния, мотивация, атитюди
• биологически обусловена подструктура – висша нервна дейност, заложби, инстинкти, начин на обмяна на веществата
• подструктура на социалния опит – минал опит, знания, умения

Х. Айзенк построява своя модел за личност, посредством т.нар. диспозиционен подход. Описва личността посредством диспозиции (черти), като залага и доминиращи личностни качества и състояния като интроверсия, екстраверсия, невротизъм и психотизъм.

Според Айзенк индивидите се различават по отношение на личностни диспозиции, известни като „черти”. Тези черти, могат да бъдат идентифицирани чрез корелационни изследвания или измервани чрез данни, получени от въпросници. Обуславят се от наследствени фактори и при взаимодействие с определени ситуации, могат да доведат до преходни вътрешни условия, известни като състояния.

При разкриването структурата на личността Кетел набляга на т.нар. факторна структура – общи, основни и релативно стабилни във времето черти (фактори). Според Кетeл поведението на човек се определя от две променливи – личностна структура и ситуационни условия. През 1949 г. той получава търсената структура на личността – 16 общи, основни, надситуативни и релативно устойчиви във времето биполярни дименсии, понятие, което за него е равносилно на понятието „фактор”. В този смисъл шестнайсет-факторният въпросник на Кетeл е не само инструмент за измерване структурата на личността, той е самата теория на Кетел за личността.

Голям е и приносът на немския психолог Курт Левин. Според него личността представлява собствена система, състояща се от множество непресичащи се една с друга области. Всяка област съответства на определено действие, което Левин нарича потребност, мотив или краткотрайно желание.

Изучаването на структурата на личността, както и отчитането на нейните особености е желателно, но и трудно явление в сферата на управлението.

„Да се разкрие структурата на личността означава да се изследват и анализират и особеностите на нейните функции, дейности и действия.”