Един гладен старец не бил ял нищо цяла седмица. Всяка сутрин по изгрев слънце той се надигал от постелката върху пръстения под на колибата и тръгвал към близкото село да потърси работа. Повечето дни се връщал в къщи по мрак с празни джобове, дъвчейки клечка, за да заглуши къркоренето на стомаха си.

Една сутрин той най-сетне си намерил работа – да направи нова кошара за най-богатото семейство в града. Цял ден се потил под жаркото слънце, пренасял дървени греди зад голямата къща и набивал колове в спечената земя. Вечерта богатият му работодател бръкнал в джоба си и извадил шепа монети. Взел от купчината две петачета и ги подхвърлил на измършавелия труженик.

Случва се неусетно. Започваш да играеш роли. Слагаш си етикети. Бягаш от същността си.

И идва моментът, в който започваш да изглеждаш стандартен и спретнат. Вписваш се в ситуации. Потискаш душата си. Получаваш все повече приемане.  Все по-малко отхвърляне.

Логика! Целият си логика и разум. Думите ти – обмислени. Самоконтролът ти – завиден. Винаги си на ниво. Лъскав, изряден, перфектен… Оставяш впечатлението, което желаеш. Винаги!

Повтаряш, че си различен от другите. Казваш го. Вярваш го! Вечер – не спиш.

Терзаеш се! Не се харесваш! Омразен си си!

Всяка нощ затъваш в болезненост. Всяка сутрин излизаш навън от черупката си, в познатата обвивка. Спретнат и идеален!

Омръзнал ти е този образ. Тази натрапена роля.

Гониш върхове. Манипулираш понякога. Само мъничко, когато се налага…

Играеш себе си. Играеш на откритост, на искреност. Алтруизъм, доверие и любов…

Дрехите ти са перфектни. И образът ти пред останалите. Завиждаш си даже – толкова си идеален! После отново не заспиваш.

Всичко е лъжа!

Ти си лъжа!

Клише! Илюзия!

Картина – празна и безименна, която никого не ще вдъхнови.

Какво пропускаш?

Онзи тих глас, вътре в теб те държи буден в мрака. Крещи всеки път, когато убиваш себе си, за да получиш приемане. Отново и отново… Само дето не знаеш, че ти си онзи, който отхвърля себе си. Безцеремонно. Безпощадно!

Хората можеш да заблудиш. Със спретнати дрехи, с блестяща усмивка. С интелект, знания, логика, разум… С роля! С малко манипулация. Само малко и само ако се наложи…

От себе си как ще избягаш? От осъзнатостта, от болезнените въпроси?

Живееш чужд живот. Създаваш свой театър. Играеш в представление, което не харесваш.

Купуваш! Притежаваш! Носиш дрехи, за които ти ръкопляскат. Имаш всичко необходимо за бляскава роля.

Имаш маски, сраснали с лицето ти. Вече нямаш лице!

Ти си онзи, който другите желаят да бъдеш. Ти си този, който не спи нощем, а проспива живота си.

Нима не искаш свое лице?

~ Riona Morgan

Как да побера в теб, безграничната си душа? Как да събера чудесата на вселената?

Колко пъти съм те пренебрегвала, кажи? Колко пъти успяваш да удържиш на безумните ми пориви да летя в необятното?

Успяваш! Винаги знаеш как да ме вкараш в суровата материя на реалността. Връщаш ме пак тук. Връщаш ме все тук, здраво стъпила на земята.

Говориш ми. Сънуваш заедно с мен. Танцуваш. Чувстваш. Плачеш. Нуждаеш се от обич, от топлина, от прегръдка… А аз летя! Отново отлетях някъде. Изплъзнах се между пръстите на времето.

И добре, че са думите – мост между бесните ми препускания и теб, мое любимо тяло. Иначе нямаше да издържиш. Нямаше да те има.

Нямаше да ме има…

~ Riona Morgan

Има различни видове стени. Стени от здраво скрепени елементи, които защитават. Красиви стени. Невидими стени. Полуразрушени стени, останки от нечие минало. Стоманени стени. Задушаващи стени. Стени на дворци.

Понякога се блъскаш в тях упорито и безнадеждно, а те не помръдват. Друг път падат от едно докосване или се оказва, че отдавна има светещи пролуки в тях.

Говорят с тихите си гласове. Предпазват назидателно или студено мълчат.

Виждаш ги непрекъснато. Те са в умовете ни, в сърцата, в цялата ни същност. Материализираме ги. Строим прегради, домове, крепости… Крием се. Стените ни дават сигурност – илюзорна и предизвикателна. Предпазват ни от болки и разочарования.

Издигаме ги непрестанно, дори когато болка няма. Така, за всеки случай…

Виждаш ги. Те са там! Слушаш ледените им гласове. Докосваш грубите им тела. Усещаш дъха на влага в тях.

Понякога сам ги създаваш. Неволно… Или се препъваш в тях. Невидими са.

Търсиш слабите им места. Търсиш пролуки през които се процежда светлина.

Отвъд стените, се докосваш до Себе си…

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели, за да бъде полезна и на тях. Благодаря Ви!

Танц на въображението, фантазии, сънища… Интуиция.

Ето ги и тях… Хората!

Те са там. Очакват  те. Търсят присъствието ти. Знаят!

Ти си този, който ще ги избави от духовния глад.

Пробуден?! Готов ли си да се изправиш пред  лицето на очакванията им?

Карат  те да се чувстваш специален.

Опиянение… Мъничко лудост. Вярата, че си тук, за да събуждаш.

Роден си за това!

Можеш да се заблуждаваш. Можеш да заблуждаваш другите, криейки светлината си в тъмнината. Те ще те открият… Нужен си им.

Усещаш ли Вселенската мъдрост?

Не можеш да избягаш! Имаш много неща да свършиш преди това.

Нахрани гладните духом!

Не знаеш как? Не си вярваш? Не вярваш, че си специален? Нито пробуден?…

Граничи до лудост, нали?

Постой! Не се страхувай! Не бягай!

Вселената говори чрез теб.

Върви! Хората те очакват…

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

Ако този материал ви е харесал, моля отделете минутка и го споделете с вашите приятели, за да бъде полезен и на тях. Благодаря Ви!

После виждам. Виждам с очите си онова, което винаги съм знаела. Наистина,  улицата е без изход. Моите мисли, надежди, очаквания – къде пропаднаха? Изплъзнаха се неочаквано, бързо. Изплъзват се!

Обзема ме лепкава тъга. Надеждите, които сама повиках – те са виновни.

Тъгувам! Тръгвам си.

Зная със сигурност, улицата няма изход.

Обръщам се за последно, за да се убедя, че не съм се излъгала. Отивам си у дома.

А утре… Утре отново ще тръгна по същата улица, за да видя…

Надежда, откритие, изход?!.. Сигурна съм, че са там някъде.

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

Повторено минало. Изкривено възприятие за тук и сега.

Вкопчил си се в любовта. Не успяваш да я достигнеш. Чувстваш ли?

Животът ти спира. Пътуваш между минало и бъдеще. Минали любови… Бъдещи любови… Терзания! Отнемат ти всичко. Отнемаш си всичко. Ежедневието си, простотата, съня си…

Опитваш да се хванеш за някого. За нещо… За вдъхновението си, за любимостите си, за Аз-а си.  Изплъзваш се от света. Оставаш само мисъл, лутаща се в собственото си неразбиране. Няма те в реалността – а уж не си се изгубвал.

Чувствата ти – потъваш в тях. Объркват те.Твърде взискателни са към теб. Идеалистично-екзестенциални… Без частица разумност и ежедневност. Изискват! И ти е трудно да живееш просто. Да си обикновен и земен.

Не си от този свят! Не си за този свят!

Действителността е така определена и задължаваща. Не ти позволява да летиш. И си странен в очите на себеподобните…

Любовта! Измъчва те със своето съвършенство. С непризнаването на средни положения. Иска всичко от теб! Изглеждаш глупаво-безрасъден в собствените си очи. Любовта не признава ежедневието ти, нуждите ти, разума ти… Води те по пътища, където си бил не веднъж. Губиш се всеки път. Недостоен си за любовта…

Тук има само земна любов, основана на нуждата. Нуждите ни поглъщат. Не умеем да обичаме!

Любовта те измъчва със своето съвършенство. Не ти позволява да спиш. Гложди душата ти. Създава непреодолим копнеж да я познаеш.

Търсиш я! Непрестанно! Търсиш я в себе си и извън теб. Не спираш да вървиш по непознатите й пътища:  “Къде си? Каква си? Коя си в своето съвършенство? Защо продължавам да те следвам? Кой съм? Извън теб, се познавам. Появиш ли се, ставам въображаем. Нямам очертания…”

 Осъзнаваш своето несъвършенство. Иска ти се да спреш поне за миг.

“Искам да съм като теб, любов! Искам да съм влюбен и себе си. Искам да обичам без да се нуждая и да съм обичан, от този, на когото не съм нужен. Искам да бъда Реален!”

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт