Това е една истинска история, може би приличаща на много други истории – позната или дори преживяна…

Бяха заедно повече от 7 години, през които тя имаше достатъчно поводи да се оплаква и да бъде неудовлетворена от отношенията помежду им. Но не се оплакваше… Никога! Неговата дистанцираност, откровеното му безразличие към личността й, към успехите и неуспехите й… Егоизмът му, емоционалната му инфантилност, удоволствието, което му доставяше да я обижда, обезценява и унижава…

Да вземем например любимата й работа. Да учиш хората да танцуват, според него не е никаква работа. Няма значение, че е вложила време, усилия и желания в създаването на собствено училище за танци – това по негово скромно мнение не е работа. Може би хоби, но не и работа! Да, спечелила е няколко престижни награди от конкурси и изкарва „някакви пари“, но какво от това? Танцуването не може да се приеме за истинска работа и точка! А щом през по-голямата част от времето си тя не работи, това означава, че всичко у дома, като започнеш от чистотата, готвенето на разнообразни ястия и грижата за детето задължително трябва да бъдат на нужното ниво… и разбира се, са нейна отговорност.

Тя е майка на детето му и това е напълно в реда на нещата. За да бъде едно семейство истинско, децата са важни. И няма никакво значение, че двамата не са женени. Бракът е отживелица, просто една ненужна хартийка. Но децата са важни. Ето защо той се гордее със статуса си на баща.

Нейната любов е огромна и всепоглъщаща и макар, че напрежението в отношенията с любимия й мъж се нагнетява с всеки изминал ден, тя вярва че той ще се промени, защото го обича… Обича го толкова, че е готова да пожертва себе си върху „олтара на любовта“. И никой, нито родителите й, нито най-добрата й приятелка не са в състояние да я убедят, че той никога няма да се промени ( не и заради нейната любов и саможертва).

И макар, че в мигове на осъзнаване, сама започваше да разбира колко нереалистични са представите и очакванията й в любовта с този мъж, в крайна сметка накрая избираше стоически да вярва в светлото им и щастливо бъдеще. Всеки опит, в който търпението и силите й се изчерпваха и започваше да събира вещите си с вярата, че заслужава нещо по-добро, завършваше по един и същ начин – оставаше. Веднъж дори си купи билет за Испания, където й предлагаха работа, но така и не успя да си тръгне. Как щеше да се справи той сам? А може би  сама е виновна за начина по който той се отнася към нея? Може би трябва да се постарае още? Да бъде по-добра?…

Така и  не разбра, че най-важното  сега бе да съхрани себе си, да се погрижи за себе си, а не да продължава да стои жертвено в отношения на емоционален и морален тормоз. Вместо това упорито се хващаше за надеждата, че може да бъде по друг начин, стига да се постарае малко повече.

Трудно и сложно беше да продължава да полага усилия, за да остане. Още по-трудно – да си представи живота си без него… болезнено и страшно… Ето защо ще прости отново! Ще прости през сълзи поредното унижение, потвърждавайки неговото правото  да не я зачита. Не е ли почти поезия?!….

Това е една истинска история, може би приличаща на много други истории …. И краят на тази история е различен за всеки преминал през нея (или подобни на нея). Някои имат силата да си тръгнат, да повярват в себе си, да ИЗБЕРАТ СЕБЕ СИ, учейки се да се приемат и обичат. Други избират болката, превръщайки се във вечната жертва, подложена на унижения и страдание. За последното също си има причина… или причини….

И ако ти  си от хората, които имат склонност да се принасят в жертва на „любовния олтар“, опитай да си зададеш следния въпрос: „За какво ми е нужно това? Какво ми дава?“ Постой за минута или две с този въпрос. Не бързай да си отговаряш! Не бързай да обвиняваш нещо и някого извън теб за ситуацията, в която се намираш. Повярвай, за да стоиш в това, ТИ ИМАШ ПОЛЗА, получаваш нещо от ролята си на жертва, в която си… независимо дали го признаваш… независимо дали го осъзнаваш…. Не ми казвай сега, че нещата не зависят от теб!…

Опитай да си отговориш на този въпрос и може би ще откриеш онова, което ти е нужно, за да направиш първата крачка към своя нов, по-добър, по-щастлив живот. Животът, който заслужаваш!

И моля те, Грижи се  за себе си!…

Ако това, което споделям с теб ти харесва и искаш да започнеш да Обичаш Себе си,  мога да ти помогна. Разбери повече как мога да ти бъда полезна Тук >>>

ТАЗИ СТАТИЯ СЕ НАМИРА НА НОВ АДРЕС!

Можете да я прочетете, като последвате линка Тук:

<<< https://raynazhecheva.com/?p=543 >>>

Чувстваш ли се неловко, виновен, задължен?

Често чувството за зависимост от околните се дължи на неспособност да приемеш помощ, подкрепа, внимание… Вярваш, че си длъжен “да върнеш” услугата. Да върнеш грижата. Да дадеш, защото ти е било дадено.

Може би се чувстваш неудовлетворен, когато не успееш да се отблагодариш по начин, който считаш за правилен? Истината е, че в живота даването и получаването, често са процеси, които не се поддават на правила, планиране и контрол.

Случва се да дадеш, без да получиш нищо в замяна. Ако даваш с очакване да ти бъде върнато, то това е изкривена представа. По-добре не давай!

Ако ти дават и не умееш да получиш, мислейки непрестанно за момента, в който ще трябва да се реваншираш – то тогава обезсмисляш действията на онези, които те подкрепят.

Да даваш, не означава да очакваш!

Да получаваш – не е равносилно на: “Зависим съм от другите”!

Даването и получаването, често изглежда, като да нямат връзка едно с друго. Ти даваш на някого и той е неспособен да ти отвърне с даване. Друг – дава на теб. Някой, комуто ти не си дал.

Ако за теб да приемеш помощ, означава да си зависим от другите, то това не се дължи на факта, че някой те прави зависим. Дължи се на здраво вкоренени убеждения и представи: “Аз съм безпомощен.”; “Безсилен съм да се справя сам с живота си.”; “Аз не заслужавам помощ и подкрепа.”; “Да ти помагат е слабост.” и т.н. и т.н. Не помощта, а вярата в тези представи, те прави зависим.

Ще попиташ: А какво се случва, когато някой ти дава с условия?  “Ще направя това за теб ако ти…..” – и започват безброй очаквания и изисквания.

Вярно е, че има и такива даващи.

В голяма степен “условната помощ” е свързана със задоволяване потребностите на егото. Потребност от увеличаване на собствената стойност и значимост. Помагащият по някакъв начин се чувства “по-горе”, от този който се нуждае от помощ. В този смисъл може да се почувстваш омаловажен, засегнат, безпомощен, задължен, виновен и поставен в роля, която не си избирал.

Какво можеш да направиш тогава?

Човек се ражда с правото на свободен избор. Независимо, дали някой ти помага чистосърдечно или не, независимо какви са мотивите му, никой не може да те накара да се чувстваш зависим и слаб, без твое позволение. Можеш да откажеш помощта. Можеш и да я приемеш. Каквото и да сториш, бъди с отворени сърце и ум.

Когато умееш да приемаш, ти го правиш съвсем естествено и без напрежение. Тогава чувстваш благодарност за подкрепата и грижата, които ти оказват.

Благодарност! Не вина, не задължение, не безпомощност, нито гняв, нито зависимост!…

И дълбоко в себе си знаеш, че да си в позиция на приемащ, да получаваш и да си благодарен е не по-малко достойно от това да даваш.

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

Искаш ли още вдъхновяващи и полезни статии и материали от мен, запиши се и стани VIP абонат, за да получаваш най-новите новини и информация, свързани с темите, които те интересуват.

Ако този текст ти харесва, отдели минутка и го сподели  с твоите приятели, за да бъде полезен и на тях. Благодаря ти!