А в библията е написано: „И Господ рече: Да бъде светлина!“

Тези примери показват, че от зората на човешката история на черното, бялото и всичко помежду им /сивото/ се приписва първостепенно значение. Повече от всеки друг цвят им се приписват принципи, които излизат извън границите на символиката на „нормалните“ цветове.

Черното, бялото и сивото все пак не са „нормални“ цветове. Теоретиците на цвета ги разграничават от „пъстрите“ цветове, които се възприемат от фоторецепторите и ги наричат безцветни или псевдоцветове.

И така, в началото властва хаосът, тъмната бездна, отсъствието на светлина, абсолютното нищо. На това състояние противодейства противоположната сила на творението, което внася ред в хаоса: появата на светлината, която облива всичко, божественото настъпване на утрото, което изпълва всичко с живот, и трае, докато следвайки вечния кръговрат не потъне в мрака на нищото, не достигне края, от който може да се роди едно ново начало.

Светлината и мракът, доброто и злото, животът и смъртта водят вечна битка помежду си. Обуславят се взаимно, никое не може да съществува без другото и би било немислимо само по себе си.

Битието е обусловено от обединението им, както  нагледно представлява символът Ин и Ян. Тази представа за света е залегнала в почти всички религии. На нито една от тях не е чужда идеята за дуализма, който се бори със себе си в най-разнообразни проявления и разглежда човека като център на вселената.

Човек може да наблюдава най-простите им проявления по всяко време: редуването на ден и нощ, на светлина и сянка, добри и лоши дела…

Битката между черно и бяло може да се проследи през цялата история на човечеството, във всичките му религиозни надежди, фантазии, поетическите копнежи и символичното им надвиване.

Дори играта на шах е умалена световна сцена, върху която се разиграва титанична космическа битка: бялото и черното се нападат и всеки път краят на партията е отворен.

В приказки, митове и легенди доброто и злото водят битка, олицетворявайки нас, нещо случващо се дълбоко вътре в душите ни.

Ерих Фром е автор на понятията за двете вътрешни сили „биофилия“ – положително отношение към живота и „некрофилия“ – отрицание от живота.

Изглежда, че основното решение за избора между черното и бялото се взема в дълбоките пластове на мозъка и придава нюанс на всички останали възприятия, осъществени от неокортекса. Освен това се правят архетипни асоциации.

Черното е цветът на устояването, на вцепенението, окончателното закрепостяване, т.е. „не“ на живота, който по същността си е подвижен и изменчив. Бялото е точно обратното отскубване и бягство.

Черното е отрицанието на светлината, всичко отрицателно изобщо. От ранни пасажи на библията става ясно, че дяволът, известен още като Сатана или Луцифер, е паднал ангел, същество, което занесло светлината на хората и угаснало като комета на земята. От този момент в лукавия се вселила злата, тъмна сила на материята – противоположност на чистия Божи дух.

Бялото, като чисто, девствено състояние е символ на чистата истина. В повечето познати религии и митове се говори за божества на светлината, същества, даряващи светлина, и бели небесни пратеници, които носят просветление на хората. Ангелите се представят като почти прозрачни същества облечени в бяло. Бялото е родината на светлината, раждаща всичко видимо.

Биофилията /“бялото“, положителното отношение/ е страстната любов към живота и всичко живо. Човек с такава ориентация предпочита да изгради нещо ново, иска да създава и наложи влиянието си чрез любов, разум и личен пример, а не насилствено, разединявайки и властвайки.

Некрофилията, черното,  отказа от позитивното е незабавното „не“ на развитието.

Как стоят нещата с изненадващия интерес към черния цвят в днешно време?

Означава ли, че носенето на черна рокля, чанта, костюм и т.н. е признак на невроза или психоза?

Малко вероятно е, защото черното отдавна се е наложило в модата и внушава елегантност и нестандартност. Чрез черното човек демонстрира, че иска да е различен и съзнателно се разграничава от света. По някакъв начин черното интригува. Черните коси се смятат за расови, черните очи за пламенни и огнени, черното бельо за еротично – може би защото силно контрастира с цвета на кожата.

Но и тук границите са размити: само крачка ни дели от черните кожени дрехи и атрибутите от черен метал на садо-мазохистите.

Черното е цветът на абсолютното начало и на абсолютния край. А това, което  е между тях, се нарича живот.

Бялото, напротив внушава чистота, недостижимото, недостъпното и необяснимото. То създава впечатление за празнота и безкрайност. За мълчание, изпълнено с потенциални възможности.

Бял недокоснат лист хартия или платно са голямо предизвикателство за твореца, защото в началото на творческия процес все още всичко е възможно. Но само една погрешна точка или щрих, могат да поставят всичко под въпрос.

Границата между черното и бялото може да бъде приятно, но и заплашително място. Често заради пълната липса на емоционална оживеност, бялото създава внушение за пълна стерилност и студенина, с които отблъсква.

Съчетаването и противоборството между черното и бялото е възможно най-големия контраст. Контраст, който създава напрежение, което ни обсебва, защото подчиняващото се черно се преплита със свободата на бялото. Ние живеем под това напрежение и сме свикнали с него.

Или както още Гьоте е написал: „… защото спокойно можем да отнесем вкъщи това, което притежаваме черно на бяло…“

Из  “Магията на цветовете” – проф. Харалд Брем

Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели, за да бъде полезна и на тях.

Ако имате въпроси, ако искате да поговорим и/или да уговорим индивидуална или онлайн консултация, не се колебайте! Свържете се с мен, чрез формата за контакт!

Благодаря Ви!

~Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт