А в библията е написано: „И Господ рече: Да бъде светлина!“

Тези примери показват, че от зората на човешката история на черното, бялото и всичко помежду им /сивото/ се приписва първостепенно значение. Повече от всеки друг цвят им се приписват принципи, които излизат извън границите на символиката на „нормалните“ цветове.

Черното, бялото и сивото все пак не са „нормални“ цветове. Теоретиците на цвета ги разграничават от „пъстрите“ цветове, които се възприемат от фоторецепторите и ги наричат безцветни или псевдоцветове.

И така, в началото властва хаосът, тъмната бездна, отсъствието на светлина, абсолютното нищо. На това състояние противодейства противоположната сила на творението, което внася ред в хаоса: появата на светлината, която облива всичко, божественото настъпване на утрото, което изпълва всичко с живот, и трае, докато следвайки вечния кръговрат не потъне в мрака на нищото, не достигне края, от който може да се роди едно ново начало.

Светлината и мракът, доброто и злото, животът и смъртта водят вечна битка помежду си. Обуславят се взаимно, никое не може да съществува без другото и би било немислимо само по себе си.

Битието е обусловено от обединението им, както  нагледно представлява символът Ин и Ян. Тази представа за света е залегнала в почти всички религии. На нито една от тях не е чужда идеята за дуализма, който се бори със себе си в най-разнообразни проявления и разглежда човека като център на вселената.

Човек може да наблюдава най-простите им проявления по всяко време: редуването на ден и нощ, на светлина и сянка, добри и лоши дела…

Битката между черно и бяло може да се проследи през цялата история на човечеството, във всичките му религиозни надежди, фантазии, поетическите копнежи и символичното им надвиване.

Дори играта на шах е умалена световна сцена, върху която се разиграва титанична космическа битка: бялото и черното се нападат и всеки път краят на партията е отворен.

В приказки, митове и легенди доброто и злото водят битка, олицетворявайки нас, нещо случващо се дълбоко вътре в душите ни.

Ерих Фром е автор на понятията за двете вътрешни сили „биофилия“ – положително отношение към живота и „некрофилия“ – отрицание от живота.

Изглежда, че основното решение за избора между черното и бялото се взема в дълбоките пластове на мозъка и придава нюанс на всички останали възприятия, осъществени от неокортекса. Освен това се правят архетипни асоциации.

Черното е цветът на устояването, на вцепенението, окончателното закрепостяване, т.е. „не“ на живота, който по същността си е подвижен и изменчив. Бялото е точно обратното отскубване и бягство.

Черното е отрицанието на светлината, всичко отрицателно изобщо. От ранни пасажи на библията става ясно, че дяволът, известен още като Сатана или Луцифер, е паднал ангел, същество, което занесло светлината на хората и угаснало като комета на земята. От този момент в лукавия се вселила злата, тъмна сила на материята – противоположност на чистия Божи дух.

Бялото, като чисто, девствено състояние е символ на чистата истина. В повечето познати религии и митове се говори за божества на светлината, същества, даряващи светлина, и бели небесни пратеници, които носят просветление на хората. Ангелите се представят като почти прозрачни същества облечени в бяло. Бялото е родината на светлината, раждаща всичко видимо.

Биофилията /“бялото“, положителното отношение/ е страстната любов към живота и всичко живо. Човек с такава ориентация предпочита да изгради нещо ново, иска да създава и наложи влиянието си чрез любов, разум и личен пример, а не насилствено, разединявайки и властвайки.

Некрофилията, черното,  отказа от позитивното е незабавното „не“ на развитието.

Как стоят нещата с изненадващия интерес към черния цвят в днешно време?

Означава ли, че носенето на черна рокля, чанта, костюм и т.н. е признак на невроза или психоза?

Малко вероятно е, защото черното отдавна се е наложило в модата и внушава елегантност и нестандартност. Чрез черното човек демонстрира, че иска да е различен и съзнателно се разграничава от света. По някакъв начин черното интригува. Черните коси се смятат за расови, черните очи за пламенни и огнени, черното бельо за еротично – може би защото силно контрастира с цвета на кожата.

Но и тук границите са размити: само крачка ни дели от черните кожени дрехи и атрибутите от черен метал на садо-мазохистите.

Черното е цветът на абсолютното начало и на абсолютния край. А това, което  е между тях, се нарича живот.

Бялото, напротив внушава чистота, недостижимото, недостъпното и необяснимото. То създава впечатление за празнота и безкрайност. За мълчание, изпълнено с потенциални възможности.

Бял недокоснат лист хартия или платно са голямо предизвикателство за твореца, защото в началото на творческия процес все още всичко е възможно. Но само една погрешна точка или щрих, могат да поставят всичко под въпрос.

Границата между черното и бялото може да бъде приятно, но и заплашително място. Често заради пълната липса на емоционална оживеност, бялото създава внушение за пълна стерилност и студенина, с които отблъсква.

Съчетаването и противоборството между черното и бялото е възможно най-големия контраст. Контраст, който създава напрежение, което ни обсебва, защото подчиняващото се черно се преплита със свободата на бялото. Ние живеем под това напрежение и сме свикнали с него.

Или както още Гьоте е написал: „… защото спокойно можем да отнесем вкъщи това, което притежаваме черно на бяло…“

Из  “Магията на цветовете” – проф. Харалд Брем

Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели, за да бъде полезна и на тях.

Ако имате въпроси, ако искате да поговорим и/или да уговорим индивидуална или онлайн консултация, не се колебайте! Свържете се с мен, чрез формата за контакт!

Благодаря Ви!

~Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

Ще кажеш: „Кой нормален човек си пожелава да го боли?“

Има такива. Ти си такъв, понякога, без да го осъзнаваш.

Молиш се! В сънищата си. В промеждутъците живот, в които не живееш. Молиш се за болка. Храниш се от нея! Предизвикваш я! Свързваш силата на духа си с борба, с предизвикателства, с битки.

Как ще покажеш на себе си и Света, че си силен, без да се бориш? С какво и кого ще водиш война, ако го няма страданието?

Падаш на колене и се молиш… Не е трудно. Молиш за изпитания. Получаваш изпитания. Спираш да виждаш всичко останало. И ставаш светъл и цялостен в тази борба. Белият рицар в свят, изтъкан от мрак.

Ти си герой! Вярваш си! Силен си!

Забраняваш си всяка мисъл, всеки порив, които те откъсват от идеализираната представа за себе си. Създаваш се всяка минута, час, ден…

Прощаваш! Помагаш! Спасяваш! Обичаш! Великодушен си!

Сияеш. Рисуваш си ореол на светец.

Започва ли да ти се повдига от всепоглъщата те доброта? От светлината в теб, която не допуска мрак?

Няма да допуснеш сянката да те погълне. Силен си, а силните са достойни за възхищение и любов.

Цялата, тази борба… Всичко е, за да бъдеш приет, ценен, обичан. Да бъдеш герой в нечий живот. В своя, собствен живот.

Бориш се! В засада дебне най-страшният враг – Отхвърлянето.

Някои неща никога не смееш, забраняваш си да помислиш дори. Позитивното, доброто, бялото, светлото – всичко трябва да е идеално!

За какво се бориш? Благодарност, любов, възхищение? За място в рая, може би?

Отричаш мрака. Отричаш сянката в себе си. После падаш на колене и се молиш: „Господи, изпрати ми изпитание, за да разбера…“

Превръщаш се в маска. В роля. Нима няма нещо сбъркано в тоталния контрол, който упражняваш върху образа, който си си създал?

Предварителната представа, която следваш е като да играеш  „Себе си“ (който и да си), на сцената на театър, в който ти единствен си актьор и публика, едновременно.

~ Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт