Случва ли ти се често да поставяш потребностите, желанията и емоционалните нужди на хората, преди своите?

Чувстваш ли се ценен и значим, когато си нужен?

Поемаш ли отговорност за чуждия живот?

Живееш ли за и посредством другите?

Разочарован ли си, когато другите не оценяват това, което правиш за тях, подценяват те и/или никога не се съобразяват с твоите нужди и желания?

„Невидим“ ли си  за значимите други? Има ли егоисти в живота ти, за които каквото и да сториш, никога не е достатъчно?

Ако си чувствителен и алтруистичен човек, за когото чуждото благо е от изключителна важност, то най-вероятно опитваш да дадеш всичко от себе си, готов си  да помогнеш винаги /дори да е за твоя сметка/, дори когато помощта ти не е искана. И тогава се чувстваш разочарован, неоценен…

Да умееш да даваш е похвално, но задавал ли си си въпроса: Как давам? /Ще харесаш и това: “Даването като средство в подкрепа на егото”/

Майка Тереза е казала: „Не е важно какво и колко даваш, а колко любов влагаш в това, което даваш.“

Сега ти предлагам да се вгледаш по-дълбоко в своите мотиви, отвъд чувството за отговорност и алтруизма към другите и да си отговориш на следното: „Когато давам нещо от себе си, нещо за другите, имам ли очаквания да бъде оценено? Движен съм от любов, искрено желание да споделя себе си с другите или давам, за да се почувствам значим /ако не за тях, поне в собствените си очи/?“ И докато си отговаряш, е нужно да бъдеш изключително честен към себе си, защото често не искаме да признаем, че даваме не само от алтруистични подбуди, а поради липса. Липса на усещане за собствена ценност и значимост. Поради страх…

Основният маркер, който ще ти покаже дали даваш с любов или си провокиран от страх /от собствената си незначителност/ е усещането, че си жертва.

Жертваш ли се за другите? Поставяш ли ги преди себе си?

Когато поставяш другите преди себе си, рискуваш да попаднеш в омагьосан кръг. Жертвайки себе си, опитваш да се почувстваш ценен, докато в същото време автоматично се обезценяваш, защото се превръщаш в жертва.

 И ако и ти имаш склонността да поставяш другите преди себе си, ще ти се случва следното:

• Ще се фокусираш, ще предвиждаш и знаеш какво мислят, чувстват и желаят значимите други, но ще си откъснат от себе си и няма да си осъзнат за собствените си нужди /или ще ги потискаш/.
• Ще живееш за и посредством другите и животът ти ще има смисъл само ако си им напълно отдаден.
• Ще те е страх да поискаш, ще се страхуваш да заявяваш личните си потребности и граници по здравословен начин, защото комфортът, емоциите, нуждите на другите ще са по-важни от твоите, а са по-важни, защото се страхуваш да не бъдеш отхвърлен и изоставен.
• Ще даваш всичко от себе си, ще правиш още и още неща, търсейки отражението на собствената си ценност в това, което правиш или в очите на хората. Ще действаш, ще се раздаваш до крайност, за да се почувстваш ценен и нужен, а не с искрено желание и любов.
• Ще се чувстваш жертва, защото каквото и да правиш, хората за които се раздаваш ще се отдалечават все повече от теб /защото им вменяваш чувство за вина с пожертвователното си поведение/ или ще имат още и още непосилни за удовлетворяване изисквания, с които не можеш да се справиш /защото никой не може/.
• Ще се чувстваш сам, изчерпан, празен, „гладен“ за любов, внимание и признание и това ще излъчваш: „Гладен съм! Нахрани ме!“ Няма да разбираш защо колкото повече се приближаваш към другия, той/тя ще се отдалечава от теб, а ще се отдалечава, защото отговорността да те „нахрани“, да запълни бездънната яма на липсата е непосилна.

Ето защо – Спри да поставяш другите преди себе си! Спри да живееш техния живот! Престани да търсиш отражението на собствената си ценност в тях, в нуждата им от теб. Нека не се нуждаят от теб!…

Осмели се да искаш! Осмели се да вярваш, че заслужаваш! Повярвай в собствената си уникална ценност /не е нужно да доказваш нищо на никого/. Престани сам себе си да обезценяваш, поставяйки се винаги на последно място, а другите на първо.

Задай си въпроса: Кой съм аз и как изразявам своята уникалност в света?

Едва след като си отговориш, едва тогава можеш да започнеш да даваш наистина…

Да даваш, не да се жертваш! С любов, не от страх! Не за да бъдеш оценен от някого, а защото си „изпълнен със себе си“ и материализираш тази пълнота навън, чрез свързване с другия.

И защото твоята ценност никога не е била и няма да бъде само и единствено в това, което даваш и правиш, а в това, което Си!…

Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт

Ако тази статия Ви харесва, споделете я, за да достигне до повече хора и да бъде полезна и на тях.

Защо да ми се доверите и как още мога да бъда полезна?

>>>Разберете повече Тук >>>

Тук съм, за да се погрижа за Вашата болка!

Ще Ви помогна, да си помогнете.

Според Юнг, Фройд надценява ролята на сексуалното поведение, особено в теорията си за неврозите. Юнг смята, че неврозите са вид несъстоятелност пред лицето на основни човешки проблеми-любов, труд и т.н.Те могат да възникнат от неадекватна социализация, обременяващи взаимоотношения, дори от невротичния характер на родителите. Начинът за справяне е чрез активно взаимодействие на човек с обкръжаващата действителност. Това взаимодействие се осъществява не само чрез връщане към миналото, но и чрез поглед напред в бъдещето.

„Ако внимателно проследим историята на една невроза, закономерно ще намерим критичен момент, когато възниква проблем, който се отбягва. Това отбягване е толкова естествена и обичайна реакция, както и лежащите в основата му мързел, удобство, малодушие, страхливост, невежество и несъзнателност. Човек обикновено не отива там, където е неприятно, трудно и опасно.”

Психиката според Юнг може да бъде разбрана не толкова чрез пътищата, от които идва, колкото от пътищата към които се стреми. При това психиката не е идентична със съзнанието. Тя се състои от съзнание и несъзнавано, които са противоположни и допълващи се.

Юнг не разглежда несъзнаваното единствено като резервоар за подтиснати, лични преживявания, но и като център на психологическа активност, която е свързана с инстинктивни и филогенетически особености на цялата човешка раса. Несъзнаваната психика съществува по-рано от съзнателната и е резултат от изминали хилядолетия.

От гледна точка  на съзнавано и несъзнавано, структурата на психиката при Юнг се различава от тази при Фройд.

Първият пласт е личното съзнателно. Свързано е с функции на съзнанието като: мислене, чувства, усещания, интуиция.

Личното безсъзнателно (несъзнавано) е свързано със събития, засягащи личния ни живот и собствения ни опит. То се разглежда като надстроено върху колективното безсъзнателно (несъзнавано).

Съдържанието на колективното безсъзнателно не се уповава на собствен опит, следователно не е лично постижение.То никога не е било в съзнанието, следователно не е придобито индивидуално, а дължи съществуването си изключително на наследствеността. Колективното безсъзнателно съдържа в себе си един унаследен на невронно ревнище опит, засягащ цялото човечество- раси, епохи, култури. Унаследеният опит не е знание, а по-скоро особено функциониране на психиката, безсъзнателна способност да мислим и реагираме по определен начин.Миналият опит трябва да бъде възприеман като правило без съдържание, образец за реакция, начин на поведение. Това правило, тази схема на реагиране Юнг нарича архетип.

“Колективното несъзнавано не се развива индивидуално, а бива унаследявано. То се състои от предекзистентни форми, архетипове, които едва вторично могант да бъдат осъзнати и придават строго определена форма на съдържанието на съзнанието.”

 Терминът “архетип” е свързан тясно с мотивите с митологичен характер, проявяващи се в сънищата (виденията и фантазиите), произлизащи от колективното несъзнавано. Особен род доказателство за това се явяват изследвания в областта на митовете, ритуалите, легендите, приказките и т.н. при различни култури. Юнг установява, че движещият мотив е общ във всички култури, а във фантазиите на психично болни, често се срещат образи на митически същества и богове. Хипотезата му се потвърждава и от изследвания върху трансперсоналните състояния на съзнанието.

Цялата психична образност до известна степен участва в архетипа. Архетипът е идея, която свързва душата и тялото, инстинкта и образа. Той е възможността за определен тип мислене и поведение. Форма на поведенчески модел, свързан с универсални житейски събития като раждане, смърт, брак, раздяла, майчинство и др.

Архетипът е прикрепен към структурата на човешката психика и се разкрива чрез определени вътрешни фигури анима, сянка, персона и др.

„Персоната” е нашият образ в очите на другите.Той е нашето поведение, нашите привички, поведение, статус, професия.Човек обаче трябва да е наясно, че тази „персона” не е в никакъв случай личността. Тя е по-скоро защита срещу външния свят и в известна степен  възможност за обмен между организма и външната среда. Когато човек се идентифицира единствено с външната си обвивка, поражда в себе си отчуждение.Определяйки се само с професията, статуса , положението си и т.н. , се излага на опасността да изгуби истинското си Аз. Персоната е фасадата, която често бива наричана „социален архетип”.Под „персоната” стои „сянката на човек”. Това е нашата тъмна страна, недостатъците, които не можем да признаем. Тя прилича на „изтласканото” в психоанализата.

Сънищата са един от начините за запознаване на човек с несъзнаваното. Сънищата ни запознават със „сянката”- с тази част от собствената си личност, с която човек предпочита да не се среща отблизо. Сънят е послание на сънуващия към самия него. Той обединява минало и бъдеще, индивидуалното и колективното несъзнавано.

Според Юнг Аз-ът укрепва ако съумее да интегрира „сянката”, т.е. да се помири със своите недостатъци и пороци. Това в никакъв случай не изключва стремежа към съвършенство. Следвайки този път Аз-ът се разширява и обогатява. Опознаването  и разграничаването на тъмната страна на личността е първия етап от т.нар. процес на индивидуация. Това е процес на разстеж и развитие, при който движещ мотив е стремежът към цялостност и обединяване на противоположностите- съзнание и несъзнавано, мъжко и женско.

След конфронтацията със „сянката” следва етапът, в който личността се  среща с „анимата”/ „анимусът”. Това е онази част от психиката, която притежава характеристиките на противоположния на нашия пол. Анима и анимус имат различни проявления. Те са несъзнавани архетипни образи, които могат да влияят на живота по негативен или позитивен начин.

Процесът на индивидуация е постигане на съюз на противоположностите, между съзнавано и несъзнавано. Колкото повече една личност се подчинява на индивидуацията, толкова повече се отличава от колективните норми и ценности.

Юнг смята, че душевната енергия на човек може да бъде насочена и към външния, и  към вътрешния свят.Въпреки едновременното  съществуване на тези нагласи, все пак преобладаваща е една от двете. Насочеността навътре Юнг нарича „интроверсия”. Когато човек става „себе си”, използва потенциал от собствени възможности, които като цяло произтлизат от колективното. Като член на определена култура, човек може да се съобразява в различна степен с нейните предписания, нрави и ценности, което е основното при определянето на интровертната или екстровертната му нагласа.

Насочеността ориентирана навън определя  „екстровертен тип нагласа”.Тя е свързана с по-голяма или по-малка степен на идентификация с колективната психика, причинена от несъзнавани архетипни съдържания. Колективното като съвкупност от психични възможности, може нерядко да доведе до налудности и масови психози. Тъй като масата не може да има съзнание, носител на промени е индивидът.

 Полярността „интроверсия-екстроверсия” е основа на типологията на Юнг, представляваща начините, по които човек се ориентира към живота.

Съществуват и четири основни вида функции: възприемане, чувстване, мислене, интуиция, чрез които след съчетаването им с двата основни типа нагласи, се получават схеми на възможни душевни конструкции. Според Юнг критерий за здраво човешко същество е развиването в еднаква степен на всички нагласи и функции. Въпреки това той е наясно, че всеки човек възприема по различен начин различните възможности, а индивидуалността винаги налага своите ограничения.

„Но тъй като всичко живо винаги се проявява в индивидуална форма, а за индивидуалното на другия мога да кажа само това, което намирам в собствената си индивидуалност, аз съм в опасност или да овладея другия, или сам да се подчиня на неговото внушение.Аз значи трябва, за добро или за зло, доколкото изобщо желая да се заема с отделния човек, да се откажа от всякакво знаене на по- доброто, от всякакъв авторитет, от всякакво желание за въздейдсвие.”

 „Аз”-ът на човека е в центъра на съзнанието. Опитът трябва да да премине през „Аз”-а, за да може да бъде възприет. Исторически погледнато съзнанието е младо и може би това е една от причините за неосъзнатостта на поведението на човек.  По-голямата част от живота си той прекарва в несъзнаваното. Съществува огромна съпротива в приемането на реалността на несъзнаваното, не  поддаващо се на контрол. В крайна сметка несъзнаваното винаги намира начин да се прояви.

Учението на Юнг се превръща във философия на живота, която намира място преди всичко в консервативните и религиозни среди.

Използвана литература: Юнг, К.Г. „Архетиповете и колективното несъзнавано”

]]> https://rionamorgan.com/?feed=rss2&p=1367 0