Брант Стийл и Карл Полък описват размяната на роли­те в книгата си „Съсипаното дете”, (Чикаго, Юнивърсити Прес, 1974, с.95). Те твърдят: „Тези родители очакват и изискват прекалено много от невръстните си деца. Това не само е взискателност по отношение на постиженията им, то прекалено явно надхвърля възможностите на невръст­ното дете да разбере Какво се иска от него и подходящо да отговори. Тези родители постъпват така, като че ли дете­то е по-голямо, отколкото е всъщност. Изследването на подобна аномалия води до ясното впечатление, че родите­лите се чувстват несигурни, че са обичани и гледат на детето като източник на сигурност, спокойствие и любящ отговор. Едва ли ще преувеличим, ако кажем, че родителите постъпват като изплашени необичани деца и възприемат детето си като възрастен, способен да им осигури любов и спокойствие… Тук се включват два основни елемента  – високи очаквания и изисквания от страна на родителите към детето и неразбиране от страна на родителите за нуждите на детето, за неговите ограничени възможности и безпомощност – една значителна нечувствителност на родителите спрямо детето.”

Размяната на ролите е основното взаимоотношение в застрашителния феномен – злоупотреба с детето. Злоу­потребяващият родител чувства, че детето трябва да се грижи за емоционалните му нужди, че той има право да бъде успокояван и гледан от своето дете. Когато детето не успее, родителят смята, че е в правото си да го накаже.

Злоупотребата с детето е крайната форма на размя­ната на ролите, но в известна степен всеки родител изпол­зва тази размяна на ролите. Понякога ние очакваме от децата си да ни накарат да се почувстваме по-добре. Тези случаи обикновено са налице, когато ние самите физически или психически не се чувстваме добре. Може да сме потис­нати, физически или психически болни, умствено или физически изчерпани. В тези моменти ние почти не разполагаме с емоционална храна за детето си. Тогава е много трудно да осъществим с него зрителен и физически контакт, както и да му отдадем своето съсредоточено внимание. Кога­то нашите емоционални или физически запаси са изчерпани, самите ние се нуждаем от зареждане. Трудно е да дадем, когато имаме съвсем малко, или нямаме нищо. В тази ситуа­ция е много лесно да направим грешка, очаквайки от децата да бъдат спокойни, уверени, услужливи, зрели в поведение­то си и напълно покорни. Това не са характеристиките на едно нормално дете. Ако се наложи да поеме тази неестес­твена роля, детето няма да се развива нормално. Списъкът на смущенията, които могат да настъпят, е безкраен.

Ние, родителите, не трябва да допускаме подобни сит­уации. Трябва да разберем, че родителите осигуряват отглеждането на детето, а не обратното. В периодите, кога­то не сме в състояние да го правим, е необходимо да се възстановим възможно най-бързо. И докато не сме готови да поемем тази съществена родителска отговорност, не трябва да очакваме децата ни да се грижат за нас. Разбира се, те могат да ни помагат, и изпълнявайки поръчките ни носейки ни разни неща, ако сме болни, но не трябва да очак­ваме да ни подхранват емоционално.

Трябва да направим всичко, за да предотвратим момен­тите, в които няма да сме в състояние да се грижим за децата си. Това може да означава по-добра грижа за телата ни с цел да се предпазим от болести и умора, например разумна диета, много почивка и много упражнения. То включва и грижата за емоционалното ни здраве чрез поддържане на някакво хоби или други отморяващи дейности, които да ни предпазят от депресия или психическо изтоще­ние. Това означава и поддържане на освежаващ и вълнуващ духовен живот чрез отделяне на достатъчно време за молитва и размишление. И най-важното, това означава, че трябва да пазим брака си здрав, силен и сигурен. Съпругът или съпругата трябва да заема второ място, а децата ни – трето. Запомнете, ако опазим себе си емоционално и духов­но пълноценни, ние бихме могли да дадем повече на децата си. Това отново ни връща към установяването на ценнос­тите и планирането на целите.

~ Рос Кембъл – Детето – как да го обичаме истински

Изследвания сочат, че съществува пряка връзка между толерантността към останалите и толерантността към самия себе си. Човек, който приема себе си като личност, е по-вероятно да приема до голяма степен и останалите около себе си. На онези, които им е трудно да бъдат талерантни към останалите, обикновено не понасят куп неща в самите себе си.

Хората с голяма степен на себевъзприемане и себеуважение са продуктивни и целеустремени личности, които разчитат на собствените си знания, умения и таланти. Те са активни хора, които разгръщат собствения си потенциал и постигат стремежите си. Онези родители, които задоволяват собствените си нужди посредством независими продуктивни усилия, не само приемат себе си, но не им се налага да търсят себеизразяване, чрез поведението на децата си.

Родителите следва да си зададат откровено въпроса: „Доколко харесвам себе си, такъв какъвто съм?“

В случай, че отговорът сочи липса на толерантност към себе си като личност, този родител следва да преразгледа живота си и да потърси начини за себеосъществяване и постигане на по-голяма задоволство от собствените си постижения.

Когато един родител няма друг източник за постигане на собствена стойност и себеуважение, освен стремежа да отгледа добри деца, той става зависим от децата си. Често животът му се ограничава само и единствено до грижите по децата. Такъв тип родител изпитва нужда децата му да поддържат определен тип поведение. При него е по-малко вероятно да приема децата си такива каквито са, често се престарава или се измъчва, когато наследниците се отклонят от предварително начертания от него път.

Родители, които изпитват силно себеуважение, са по-възприемчиви по отношение на децата си и тяхното поведение.

Много родители възприемат децата си като „продължение на самите себе си“. И това често ги тласка към огромни усилия да влияят на детето в посока на онова, което самият родител не е успял да стане.

Приемащият родител е по-склонен да остави детето си да следва своя собствена „програма“ в живота.

Нека не забравяме, че всяко дете има правото да стане онова, което му позволяват възможностите, независимо от това, колко то се различава от своя родител или от предначертаната му от родителя схема.

~ Използван източник: Трениране на успешни родители – Томас Гордън

 Витамин М – от музика.

Добавяйте най-редовно музика и танци в атмосферата на вашето семейство. Ако децата са твърде малки, танцувайте с тях на ръце. Пейте в колата, събирайте любими мелодии… Можете да набавите някои прости музикални инструменти.

 Витамин П – от поезия.

Учете децата си на простички стихове и песни от най-малки. Пускайте им записи с приказки и поезия, за да се наслаждават на гласовете. Някои от тях оказват магическо въздействие върху децата.

Витамин Пр – от природа.

Дайте възможност на децата да усетят вкуса на лишената от човешко присъствие околна среда. За съвсем малките и задният двор е достатъчен – там има насекоми, пълзящи твари, храсти, птици и др. Водете децата в гората или на морския бряг. Наблюдавайте залеза. Прекарвайте повече време на открито.

Витамин Ш – от шеги и хумор.

Намира се навсякъде. Преминава от възрастните към децата и обратно. Не е типичен за работна среда, но може да се вкара незабелязано и там. Разгражда се при носене на часовник.

Витамин Н – от надежда.

Вложете усилия в нещо оптимистично – закрила на околната среда, дивия живот,  дружества, къмпинги, разходки на открито и др. Въздържайте се от мрачни прокоби, особено в присъствието на тийнейджъри.

Много често, заобиколени от компютърни игри, наблъскани в големи градове с множество бутафорни развлечения, децата свикват с мисълта, че удоволствието непременно се купува. Наша е отговорността да им покажем една различна действителност.

Източник: Още тайни на щастливите деца – Стив и Шарън Бидълф

Установено е, че хора, които не са получавали любов в детството, изпитват трудности в изразяването на чувства към малки бебета и деца, дори и когато се касае за техните собствени. Да обичаш и да показваш любовта си са две различни неща. Независимо от чувствата, които бушуват във вас, децата ви няма как да знаят за тях, ако не умеете да ги изкарате наяве. Децата са си деца. За тях е важно не какво казвате, а как го показвате. От значение са не безкрайните обяснения и поучения, а вашите действия.

Как да проявим чувствата си, така че децата ни да са сигурни в нашата любов?

Първото действие, което бихме могли да предприемем е докосването. Да докосваш е толкова просто  само по себе си, че често дори не се сещаме за това. В стремежа си да търсим непрестанно нови и модерни начини за възпитание, сложни стратегии за справяне, спазвайки предписания и съвети, не забелязваме, че децата изобщо не се нуждаят от тях. Децата имат нужда от нас.
Наистина ли докосването е толкова важно?
Изследвания сочат, че организмът на недоносени бебета, които са галени редовно, произвеждат по-големи количества хормон на растежа. Имунната система реагира бурно и се справя много по-решително с болести, когато ни докосват с любов.
Ето защо не пропускайте да засвидетелствате обичта си с докосване. То може да включва много варианти като галене, гушкане, прегръщане, гъделичкане, носене на ръце, вчесване на коса и т.н.
Някои деца, които не са свикнали да бъдат докосвани, в началото може и да се противят. Такива са случаите с осиновени бебета, например. Има и възрастни, които преживяват противоречиви емоции, в резултат от пренебрежение в ранна детска възраст. Въпреки всичко, докосването може успешно да компенсира  последиците от първоначалната липса на обич и свързаното с това недоверие в околния свят.

Има ли друг начин, освен докосването, чрез който можем да демонстрираме нашата любов?
Несъмнено такива начини съществуват и те са също толкова прости колкото и предходния.

Колкото повече децата растат, толкова повече нарастват нашите възможности да им покажем обичта си. Една от тези  възможности е свързана с думите. Позитивното засвидетелстване на нашето внимание, похвалата и изразяването на безусловно приемане чрез думи, помагат на децата да израстнат силни и уверени в себе си. За съжаление често се случва родители да премълчават постиженията на своите деца, като в същото време ги подлагат на безпощадни критики за най-дребни неуспехи, водени от собствените си неудовлетворени амбиции. Децата трябва да знаят на първо място, че са обичани заради самите себе си. Това е така наречената безусловна любов. За нея не е необходимо да се бориш, нито да се стремиш да я заслужиш. Тя е най-чистата проява на родителска обич. Изрази като: „Прекрасна си“, „Много е приятно в твоята компания“, „Страхотен си“ и т.н. са примери за разкриване на безусловна обич и приемане.
Освен безусловната оценка съществува и друг вид оценка – условната. Тя е свързана с похвалите отнасящи се до постижения. Казвайки на детето: „Чудесна рисунка си нарисувал“, „Браво, ти съвсем сам прибра играчките си“, и т.н. родителите създават увереност в детето. Ако подчертаваме на глас, че децата ни се справят превъзходно, те ще се представят така през по-голямата част от времето.

Пример за изразяване на родителските обич и внимание е и качественото използване на времето. Липсата на време в забързаното ни ежедневие се е превърнало в болест на обществото. Да „имаме време“ се оказва почти непосилна задача в съвремието ни. Забързани под натиска на задължения, гонещи кариери или пари за покриване на ежедневните ни нужди, не винаги успяваме да разпределим приоритетите си правилно.

Кой или какво в живота си поставяте на първо място?
Несъмнено голяма част от хората, ще отговорят, че това са семейството и децата.
А колко време отделяте за семейството и децата си и колко за други дейности?

За жалост често се оказва, че времето отделено за семейството и децата съвсем не е достатъчно, тъй като често работата ни отнема по-голяма част от деня. Вярно е, че е важно качеството, а не количеството на времето прекарано с близките. Въпреки това малките хора ни наблюдават. Те непрестанно търсят доказателства, за това че са обичани. Много е трудно, когато се опитваме да ги убедим, че ги „обичаме, но сега нямаме време за тях, защото…“
„Да имаш време“, да присъстваш тук и сега, като не позволяваш на ума да се лута безцелно, това са все скъпоценни начини да изразим обичта си. Ако съумеем правилно да разпределим задачите си, като  същевременно отделим от така ценното си време, за своите деца, те несъмнено ще разполагат с още едно доказателство, че са обичани.

Всички родители обичат децата си. Въпросът е, дали тази любов ще излезе навън и ще стигне ли до местопредназначението си. Да обичаш децата си не означава само да изпитваш топли и нежни чувства. Да обичаш и да бъдеш родител, предполага да владееш някои умения, чрез които да успееш да се изразиш.
Докосването, думите и наличието на време, далеч не изчерпват начините, чрез които можем да изразяваме любовта към най-обичните ни същества. Все пак те са основата, върху която можем да надграждаме, за да се чувстват децата ни обичани.

~Райна Жечева – психолог, хипнотерапевт