Фром се опира на възгледите на К.Маркс и З.Фройд. Смята, че Маркс е допуснал грешка приемайки, че човек е разумно същество. По-скоро поддържа твърдението на Фройд, че човек е ирационално животно, зависимо от инстинктите. С Маркс се съгласява, че обществото упражнява диктатура над човека и го прави зависим от другите. Така Фром застъпва тезата за дуализма на човешката същност и природа.

Човек зависи едновременно от първичното и социалното. Той е заложник на два терориста:

 –    отвън- на обществото

-     отвътре- на инстинкта

Като цяло човек се стреми към свобода, чието осъществяване зависи от индивидуалните и обществени дадености. Понякога уникалността може да се отхвърли поради страх от социална изолация. Според Фром стремежът на човек да се вклини, да потъне в колективното, се корени още в детството. Детето, което не осъзнава индивидуалното си битие, по пътя на своето развитие изпитва страх в процеса на отделянето си от семейството. Така тенденцията на хората да избягват свободата е белязана от историята.

Фром описва три механизма на бягство:

 –    авторитарните тенденции

-     нагон към рушене

-     автоматично приспособяване

Фром се разпростира върху авторитаризма в общественото ни състояние, което не позволява на човек да осъзнае собствената си свобода. Човешкото отчуждение, породено от влиянието на обществото води до усещане на безгранична незначителност у хората, с чието надмогване се самозалъгват. Собствената незначителност се прикрива чрез принадлежност към социални групи, религии, народи и т.н. Благополучие се постига чрез:

 „…пасивно послушание и последващо одобрение от представителите на властта… живеем в притежателния модус до такава степен, в каквато ентернализираме авторитарната структура на обществото.”

Поведение на характера, което се базира на страха да бъдеш себе си често се изражда в  садомазохизъм. Мазохистът осъзнавайки и страхувайки се от предполагаемата си или действителна незначителност, се стреми да се приобщи към колективното, където да се усеща като част от могъществото на обществото.

Садистът третира хората като по- низши от себе си и се отъждествява с богоподобните. Чрез принизяване на предполагаемо по- малоценните, той се самоиздига в култ. Поведението на садиста не е далеч от  „нагона за рушене”, който се различава от Фройдовия биологичен инстинкт към деструктивност. „Нагонът за рушене” е по-скоро механизъм за бягство.

 „ Нагонът към рушене е следствие от неживения живот. Всички обществени и лични жизнени условия, които се основават на подтискане на собствения живот, пораждат страст към рушене. Тя образува, така да се каже, резервоара, от който се захранват особените враждебни тенденции към другите или към собственото битие.”

Според Фром човек има много малко възможности да бъде „самия себе си” извън приспособяването, от което трудно може да избяга. Всъщност се оказва, че чувствата и поведението на хората, които те мислят за израз на индивидуални стремежи, често са продиктувани от обществото, което е дълбоко вкоренено в същността им. Обществото е това, което решава кое е приемливо и кое не, кое е ценно, вярно и в границите на приличието.

 „ Победата на свободата е възможна само когато демокрацията се развие дотам, че в нея целта на културата и цивилизацията са индивидът, неговото щастие, неговото преуспяване; така, че човешкото битие да не търси оправдание в успеха или в нещо друго и индивидът да не бъде подчинен на външна сила, която да го подвежда и прескача, според своя каприз- независимо дали това е мощта на държавата или стопанството…”

Истинската свобода е позитивната свобода, осигуряваща оптимални условия за реализация на способностите.

При непрекъснатото си взаимодействие с околната среда в процеса на своето развитие, човек се индивидуализира, като този процес често се определя от несъзнателни психични сили.

Според Фром е необходимо човек да се избави от чувството си за безнадеждност, неувереност, собствена нищожност и т.н. Бягството от свободата в случая е средство за избавление.

Природата на човек се отличава с биологична слабост и екзестенциални противоречия. Човек стои на границата между живот и смърт, свобода и детерминизъм, нагон и разум, съмнение и вяра. Несигурността е постоянен спътник в човешкия живот. Избирането на дадена възможност винаги е свързано с компромис, с отказ от друга възможност. Неизвестността кара човек да се придържа към определена форма, която му изгражда характер. Той му гарантира нормално функциониране в обществото.

 „Все пак характерът няма само функцията да даде на индивида възможност за правилно и „разумно” поведение. Той е и основа на неговото обществено приспособяване.”

Фром разглежда пет типа характери:

 –     рецептивна личност- пасивен

-     егоистична (експлоативна)- манипулативен

-     маркетингова (пазарен тип)- благоприятен и променлив

Фром отхвърля идеята, че характерите се формират в резултат на развитието на нагоните, както е според Фройд. Според Фром характерът се изгражда в междучовешките взаимоотношения.

Много е важно да се стремим към продуктивност. Човек е продуктивен, когато се самоформира и саморазгръща, живеейки извън самия себе си, когато  съумее да противостои на обществения натиск. Притежаването, имането придават чувство за сигурност в живота и затова са толкова желани. А и колкото е по-голяма сигурността свободата има по- висока стойност. Но тази сигурност е само привидна. Често човек става зависим от това, което има- пари, имидж, престиж, собственост и се страхува от загуба. Притежаването носи риск, води до съперничество, алчност и агресия, до липса на морал.

Противоположна е съдбата на човек, който се стреми към възможностите за реализация на потенциала и силите си. Хората се възхищават на онези, които тръгват напред в неизвестното, независимо от опасностите.

 „Нищо друго  не сплотява хората така(без да ограничава индивидуалността им), както споделеното възхищение и обич, общността на идеите, съпреживяната естетическа наслада от музикално произведение или картина, изпълнението на едни и същи ритуали, споделената болка.”

Сплотяването е много важно при изграждане на качествени взаимоотношения между хората. Не по-маловажна е и способността да обичаш “правилно”. Да обичаш другите е невъзможно преди да обикнеш себе си.

 “ Утвърждаването на своя живот, щастие, развитие и свобода е вкоренено в способността на човек да обича.”

Любовта се проявява като реална потребност на всяко живо същество. Тя е единственият удовлетворяващ отговор за смисъла на живота,  средство за преодоляване на изолацията и най- големият път който води към продуктивност.

Всяко общество, което възпрепятства любовта между индивидите, в крайна сметка ще загине под натиска на противопоставянето си с основните потребности на човешката природа.

Фром изхожда от тезата на Фройд за зависимостта на човек от инстинктите и едновременно с това посочва много слаби места в неговите концепции.

Например Фром разглежда Едиповия комплекс като резултат от буржоазно-патриархалното семейство и заобикалящия го порядък, а не като естествена необходимост. Като неопсихоаналитик не може да приеме и Фройдовите нагон към агресията и нагон към смъртта, а извежда нагона към смъртта като резултат от „неживяния живот”.

 ~ Използвана литература:

1.Фром, Е. „Бягство от свободата”, С.1992

2.Фром, Е. „Бягство от свободата”, С.1992

 Същност и дефиниции за „атитюд”

 При изследването на атитюдите голяма заслуга имат руските психолози, коита налагат термина „установка”. Според А. Прангишвили, установката е програма, конструиращ елемент в дейността на хората. Д. Узнадзе от своя страна определя установката като носител на специфичен смисъл в общата психология. Тя се разглежда като израз на ценностната ориентация във формата на социално детерминирана предразположеност на личността или групата към предварително изградена позиция на индивида или групата за дадена вещ, човек, събитие, проблем и т.н.

Един от начините за формиране на установката се осъществява чрез общуването и комуникацията между хората, групите, институциите и организациите. В тази връзка се откроява ролята на лидера при формиране на установки за определен тип мислене и действие на неговите партньори, сътрудници, клиенти, съдружници и конкуренти. Атитюдите често се използват при разработването на прогнози за поведението на личността, а в управлението те се превръщат в едни от най-надеждните инструменти за разработване на модели на бизнес-поведение (управленско поведение).

Според Дж. Олпорт: „Атитюдът е умствено и нервно състояние на готовност, организирана с помощта на опита, което оказва директивно (насочващо) или динамично влияние върху реакциите на индивида към всички обекти и ситуации с които е свързан”.

В развитите западни страни атитюдите са  изследват в напълно самостоятелни направления и равнища, като в специализираната западна литература се използва предимно френския термин атитюд (attitude), а английстиге психолози използват равнозначното понятие (set).

В западната литература са налице са няколко широко известни определения за същността и природата на атитюдите:

• Атитюдът е състояние на съзнанието и на нервната система на личността.
• Готовността на човек към реагиране по определен начин се определя от доминиращия в него в даден момент атитюд.
• Атитюдът е вътрешна организация на личността, гарантираща насочването на мисленето й по определен начин към определен обект.
• Атитюдът се поражда и разгръща върху основата на натрупания от личността в нейния индивидуален живот минал опит.
• Атитюдът поражда направляващо и динамизиращо влияние върху поведението на личността.
• Атитюдът е латентно (външно непроявено) отношение на личността към социалната ситуация и определени обекти.
• Атитюдите се характеризират с модалност и се вербализират, т.е. изразяват се чрез речта на техния субект.

 Трябва да се има предвид, че атитюдите не предизвикват непосредствено определен тип поведение, тъй като в основата на поведението стоят поведенческите намерения.

Според Айзен и Фишбайн поведенческото намерение е сбор от атитюдите, нормативното убеждение и последиците. Нормативното убеждение зависи от оценката на референтната група за социалното действие и степента на съгласие с референтната група. От друга страна последиците са зависими от оценката на субективната вероятност за настъпване на последици и субективната допустимост това да се случи.

 Начин на образуване на атитюда и неговите елементи

 Между активираните в даден момент регулативни структури и преживяваните емоции се създават устойчиви връзки, които водят до формиране на афективно регулативни комплекси (атитюди).

В атитюдите се съдържат следните елементи:

-  Емоционален – напр. „Не ми харесва!”

- Когнитивен – включва определени типове вярвания, мнения или идеи за обекта на нагласата.

- Волево-поведенски – отнася се до поведението (напр.”Ще гласувам за него”).

 Функции на атитюдите в управлението

 Могат да бъдат изведени четири функции на атитюда в управлението, които той изпълнява благодарение на своята сложна и многостранна структура:

• Приспособителна – нарича се още адаптивна или утилитарна. В бизнеса и икономическата дейност, както и в управлението, това е доминиращата функция на атитюдите. Чрез нея атитюдът насочва личността към субекти, ресурси, подходи, решения и т.н., които максимално й съдействат за постигане на желаната цел.
• Функция за знание – чрез тази фунция атитюдът подтиква личността към изучаване и разбиране за нещо ново.
• Функция на ценностите – известна е още като функция на саморегулацията. Атитюдът тук се явява като средство за преодоляване на вътрешното напрежение на личността, след което тя може да се реализира в избраните степен и насока.
• Защитна – свързана със защита на личността. Атитюдът способства за разрешаването на редица вътрешни конфликти, които се проявяват при избор на вариант за решение, при предприемане на рискови действия или заемане на позиции в комплицирани условия.

 За целите на управлението и мениджмънта, атитюдите са от изключителна важност. Те могат да бъдат изследвани в няколко аспекта. От една страна е необходимо да бъде изследвана природата и съдържанието на атитюдите на лидерите от различни йерархични нива. Така се постига синхрон в управленските екипи. От друга страна, всички ръководители, на всички равнища могат да анализират и регулират собствените си атитюди. На трето място е наложително да се разкриват и отчитат особеностите в атитюдите на партньорите, съдружниците, клиентите и конкурентите, а също и на представителите на важни за бизнеса институции.

Отговорното и конструктивно отношение към атитюдите на личността в бизнеса е индикатор за модерно управление.

 Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели, за да бъде полезна и на тях. Благодаря Ви!

В повечето случаи намаляването на ителектуалните възможности показва, че мозъкът не е достатъчно зает. Монотонните действия, рутинните занимания мобилизират едни и същи мозъчни области в резултат на което другите „спят”. Американски биолози провеждат интересен опит – те затварят стари мишки сред нови играчки. Резултатът е изненадващ– мишките се “оживяват” – между невроните им започват да работят нови връзки.Този ефект се прекъсва в момента, в който мишките са поставяни в старата им среда. Изводът е, че лошата работа на мозъка при много по-възрастни хора вероятно се дължи на това, че в техният живот не се случва нищо ново. Отдавна е известно например че хората-творци, които имат активен, изпълнен със събития живот до късна възраст, запазват ума си в прекрасна форма. Мозъкът е изключително чувствителен към положителните емоции и “обича” новите впечатления. При благоприятни условия той се “отплаща” с прекрасна работа и добро здраве.

Съществува теория, че ако след пенсиониране упражнявате своя ум, като решавате пъзели и кръстословици, като се отдадете на хобита или станете член на литературен клуб, ще съхраните паметта си. Тази теория е известна като „използвай или загуби”.

За оценка на когнитивното развитие през късната възрастност трябва да се вземат под внимание както корелиращите с възрастта регресивни промени, така и възрастово специфичните придобивки. Редица изследвания по лонгитюдния подход показват, че с възрастта когнитивните възможности до известна степен се понижават, но този процес е по-бавен отколкото учените са предполагали. Някои умствени способности в този период дори се повишават.

Според някои теории функционират два различни типа интелект: текущ и кристализиран

- ТЕКУЩ ИНТЕЛЕКТ – интелектуални способности, с помощта на които се научава нещо ново – скорост и резултативност на запомнянето, мисленето, оперирането с пространствени образи, осъществяването на нови връзки и отношения. Тези процеси като че ли се вливат в множество други видове на интелектуалната дейност – анализ, узнаване, решаване на задачи и т.н. Счита се, че развитието на текущия интелект стига върха в края на юношеството и младостта, а с течение на годините се понижава. Той отразява биологическите способности на НС – работоспособност, гъвкавост.

Негативните възрастови промени се проявяват в тези сфери на функциониране, които в по-голяма степен са свързани с неврофизиологичните функции и процеси. Това се отнася до 5 сфери на когнитивното развитие:

Текущи интелект - снижава се способността за решаване на нови когнитивни проблеми

Скоростта на преработка на информацията - когнитивншпе процеси протичат с по-ниска скорост

Оперативната памет - възникват сериозни проблеми при организацията и кодирането на информацията и нейното съхраняване в дълговременната памет.

Внимание - снижава се контрола над процесите на обучение,осъществявани посредством вниманието.

Припомнянето – възникват проблеми при извличане на информация от дълговременната памет.

Тези загуби свързани преди всичко с биологичния субстрат на психическото развитие, могат да бъдат компенсирани с тези сфери, които се базират на опита. Това се отнася до три сфери на знания и когнитивни стратегии, в които не се регистрира спад.

 - КРИСТАЛИЗИРАН ИНТЕЛЕКТ – способности, които се формират  чрез опита, чрез образованието, опира се на осведомеността, обема знания. Това е способност да се формулира съждение, да се установят отношения между предмети и явления, да се анализират проблеми, да се използват усвоени стратегии за решаване на задачи. За разлика от текущия интелект – кристализираният често нараства с увеличаване на възрастта – (на безграничното). В редица изследвани лица над 50 г. често показват по-високи резултати отколкото са показвали на 20 г. възраст. Много хора в периода на зрелост демонстрират високо ниво на интелектуални способности.

Във всяка сфера, в която човек е придобил фундаментални знания “станал е експерт” в напреднала възраст не се наблюдават никакви ограничения

Практическия интелект - във всяка практическа сфера, в която човек е усвоил ефективни стратегии и е придобил многостранен опит(например в професионалната сфера), в напреднала възрастност човек демонстрира добри резултати.При това нерядко възрастните хора превъзхождат младите,тъй като те все още не разполагат с опит и съответстващи  на този богат собствен опит стратегии.

Приложение на добре известни когнитивни стратегии –  когнитивните стратегии придобити в младостта и постоянно използвани от онова време остават достъпни и в късните години. Основните фактори, които способстват развитието на когнитивните способности е работата (за периода на зрелия). Тя сама по себе си изисква човек да развива навици и способности. Необходимоста от подобна гъвкавост в наши дни нараства – все повече професии изискват усвояването на нови навици, знания (за да може човек да се развива или дори да запазва работата си).

Въпреки снижаването на неврофизиологичните функции, когнитивните компонентности се запазват на достатъчно високо ниво.Това се обяснява с факта,че в младите години в определени области на познание се натрупва голям обем от специфични фундаментални знания, на които човек може да се основава и в късните години.

Под фундаментални знания се разбира:

- първо наличието на добре структурирани знания

-  второ прилагането на ефективни стратегии, които позволяват да се извлича информация от дълговременната памет и да се съхраняват в нея нови знания.

Наред с използването на тези резерви на фундаменталните знания, в напреднала възраст има качествено нови придобивки по отношението на развитието на когнитивни стратегии за решаването на проблеми от екзистенциален характер. В тази насока мъдростта представлява кулминацията в когнитивното развитие на човешкия интелект. Обикновено мъдростта се асоциира с по-късните фази на живота и по всяка вероятност е свързана с жизнения опит и степента на личностно развитие на човека.

Дефиниране и измерения на мъдростта

Пол Белтс и неговите сътрудници, Маргарет Белтс и Урсула Стодингер посвещават много години на изследването и построяването на обяснителен модел на тази когнитивна компетентност. Мъдростта се определя като експертна система от знания,ориентирана към практическата страна на живота. Тя се разглежда като когнитивно качество, в основата на което е кристализиралия интелект, който е определен от културните традиции и е свързан с индивидуалният опит и личността. Мъдростта позволява на хората в късна възрастност да предлагат обмислени решения и полезни съвети за важни или неясни въпроси на живота.

Разглеждана по този начин като “експертно познание”, мъдростта предлага голям развитиен потенциал за справяне с промените, нормативни и ненормативни през жизнения цикъл. Последните изследвания на сътрудниците на Пол Белтс доказват, че мъдростта е достъпна и на по-ранните фази на живота през младостта и зрелостта. Мъдростта предлага емоционална и когнитивна гъвкавост и прозрения за условията на човешкото развитие. Ето защо тя способства решаването на трудните житейски проблеми които съпътстват индивидуалното развитие в съвременната културно-историческа ситуация на глобализация и нарастваща несигурност .

Пол Белтс и сътрудници диференцират в теоретичният модел на мъдростта 5 основни свойства.

1. Мъдростта е свързана преди всичко с решаването на важни и сложни въпроси.Често това са въпроси, които се отнасят до смисъла на живота и критични събития за конкретни хора.

2. При мъдростта равнището на знания, съждения и съвети е изключително високо.

3. Знанията свързани с мъдростта са необичайно широки, дълбоки и баласирани и могат да се прилагат в широк кръг специфични ситуации.

4. Мъдростта съчетава в себе си и разум и добродетел и се използва за подържане, както на личното благополучие,така и в полза на човечеството.

5. Въпреки, че трудно се става мъдър и трудно се постига, хората разпознават безпогрешно това качество в човека.

Експертните знания, които конструират мъдростта могат да се систематизират в 5 категории.

1. Фактически – реални знания за практическата страна на живота.

2. Контекстуални знания – познания за събитията и условията на човешкото развитие (своето и на другите хора).

3. Процедурни познания – за практическата страна на социалните и междупоколенчески отношения.

4. Ценностен релативизъм – отчитане на относителността на ценностите в живота.

5. Знания за приемане и справяне с несигурността.Тази категория на експертно познание предлага висока издръжливост и толерантност към неопределеността по жизнените ситуации.

Много възрастни хора достигат тази степен на когнитивно развитие. Но все пак, при някои стари хора има влошаване на когнитивната дейност. Този регрес може да има временен характер, но може да се разгърне и като прогресиращ във времето процес.

Според Юнг, Фройд надценява ролята на сексуалното поведение, особено в теорията си за неврозите. Юнг смята, че неврозите са вид несъстоятелност пред лицето на основни човешки проблеми-любов, труд и т.н.Те могат да възникнат от неадекватна социализация, обременяващи взаимоотношения, дори от невротичния характер на родителите. Начинът за справяне е чрез активно взаимодействие на човек с обкръжаващата действителност. Това взаимодействие се осъществява не само чрез връщане към миналото, но и чрез поглед напред в бъдещето.

„Ако внимателно проследим историята на една невроза, закономерно ще намерим критичен момент, когато възниква проблем, който се отбягва. Това отбягване е толкова естествена и обичайна реакция, както и лежащите в основата му мързел, удобство, малодушие, страхливост, невежество и несъзнателност. Човек обикновено не отива там, където е неприятно, трудно и опасно.”

Психиката според Юнг може да бъде разбрана не толкова чрез пътищата, от които идва, колкото от пътищата към които се стреми. При това психиката не е идентична със съзнанието. Тя се състои от съзнание и несъзнавано, които са противоположни и допълващи се.

Юнг не разглежда несъзнаваното единствено като резервоар за подтиснати, лични преживявания, но и като център на психологическа активност, която е свързана с инстинктивни и филогенетически особености на цялата човешка раса. Несъзнаваната психика съществува по-рано от съзнателната и е резултат от изминали хилядолетия.

От гледна точка  на съзнавано и несъзнавано, структурата на психиката при Юнг се различава от тази при Фройд.

Първият пласт е личното съзнателно. Свързано е с функции на съзнанието като: мислене, чувства, усещания, интуиция.

Личното безсъзнателно (несъзнавано) е свързано със събития, засягащи личния ни живот и собствения ни опит. То се разглежда като надстроено върху колективното безсъзнателно (несъзнавано).

Съдържанието на колективното безсъзнателно не се уповава на собствен опит, следователно не е лично постижение.То никога не е било в съзнанието, следователно не е придобито индивидуално, а дължи съществуването си изключително на наследствеността. Колективното безсъзнателно съдържа в себе си един унаследен на невронно ревнище опит, засягащ цялото човечество- раси, епохи, култури. Унаследеният опит не е знание, а по-скоро особено функциониране на психиката, безсъзнателна способност да мислим и реагираме по определен начин.Миналият опит трябва да бъде възприеман като правило без съдържание, образец за реакция, начин на поведение. Това правило, тази схема на реагиране Юнг нарича архетип.

“Колективното несъзнавано не се развива индивидуално, а бива унаследявано. То се състои от предекзистентни форми, архетипове, които едва вторично могант да бъдат осъзнати и придават строго определена форма на съдържанието на съзнанието.”

 Терминът “архетип” е свързан тясно с мотивите с митологичен характер, проявяващи се в сънищата (виденията и фантазиите), произлизащи от колективното несъзнавано. Особен род доказателство за това се явяват изследвания в областта на митовете, ритуалите, легендите, приказките и т.н. при различни култури. Юнг установява, че движещият мотив е общ във всички култури, а във фантазиите на психично болни, често се срещат образи на митически същества и богове. Хипотезата му се потвърждава и от изследвания върху трансперсоналните състояния на съзнанието.

Цялата психична образност до известна степен участва в архетипа. Архетипът е идея, която свързва душата и тялото, инстинкта и образа. Той е възможността за определен тип мислене и поведение. Форма на поведенчески модел, свързан с универсални житейски събития като раждане, смърт, брак, раздяла, майчинство и др.

Архетипът е прикрепен към структурата на човешката психика и се разкрива чрез определени вътрешни фигури анима, сянка, персона и др.

„Персоната” е нашият образ в очите на другите.Той е нашето поведение, нашите привички, поведение, статус, професия.Човек обаче трябва да е наясно, че тази „персона” не е в никакъв случай личността. Тя е по-скоро защита срещу външния свят и в известна степен  възможност за обмен между организма и външната среда. Когато човек се идентифицира единствено с външната си обвивка, поражда в себе си отчуждение.Определяйки се само с професията, статуса , положението си и т.н. , се излага на опасността да изгуби истинското си Аз. Персоната е фасадата, която често бива наричана „социален архетип”.Под „персоната” стои „сянката на човек”. Това е нашата тъмна страна, недостатъците, които не можем да признаем. Тя прилича на „изтласканото” в психоанализата.

Сънищата са един от начините за запознаване на човек с несъзнаваното. Сънищата ни запознават със „сянката”- с тази част от собствената си личност, с която човек предпочита да не се среща отблизо. Сънят е послание на сънуващия към самия него. Той обединява минало и бъдеще, индивидуалното и колективното несъзнавано.

Според Юнг Аз-ът укрепва ако съумее да интегрира „сянката”, т.е. да се помири със своите недостатъци и пороци. Това в никакъв случай не изключва стремежа към съвършенство. Следвайки този път Аз-ът се разширява и обогатява. Опознаването  и разграничаването на тъмната страна на личността е първия етап от т.нар. процес на индивидуация. Това е процес на разстеж и развитие, при който движещ мотив е стремежът към цялостност и обединяване на противоположностите- съзнание и несъзнавано, мъжко и женско.

След конфронтацията със „сянката” следва етапът, в който личността се  среща с „анимата”/ „анимусът”. Това е онази част от психиката, която притежава характеристиките на противоположния на нашия пол. Анима и анимус имат различни проявления. Те са несъзнавани архетипни образи, които могат да влияят на живота по негативен или позитивен начин.

Процесът на индивидуация е постигане на съюз на противоположностите, между съзнавано и несъзнавано. Колкото повече една личност се подчинява на индивидуацията, толкова повече се отличава от колективните норми и ценности.

Юнг смята, че душевната енергия на човек може да бъде насочена и към външния, и  към вътрешния свят.Въпреки едновременното  съществуване на тези нагласи, все пак преобладаваща е една от двете. Насочеността навътре Юнг нарича „интроверсия”. Когато човек става „себе си”, използва потенциал от собствени възможности, които като цяло произтлизат от колективното. Като член на определена култура, човек може да се съобразява в различна степен с нейните предписания, нрави и ценности, което е основното при определянето на интровертната или екстровертната му нагласа.

Насочеността ориентирана навън определя  „екстровертен тип нагласа”.Тя е свързана с по-голяма или по-малка степен на идентификация с колективната психика, причинена от несъзнавани архетипни съдържания. Колективното като съвкупност от психични възможности, може нерядко да доведе до налудности и масови психози. Тъй като масата не може да има съзнание, носител на промени е индивидът.

 Полярността „интроверсия-екстроверсия” е основа на типологията на Юнг, представляваща начините, по които човек се ориентира към живота.

Съществуват и четири основни вида функции: възприемане, чувстване, мислене, интуиция, чрез които след съчетаването им с двата основни типа нагласи, се получават схеми на възможни душевни конструкции. Според Юнг критерий за здраво човешко същество е развиването в еднаква степен на всички нагласи и функции. Въпреки това той е наясно, че всеки човек възприема по различен начин различните възможности, а индивидуалността винаги налага своите ограничения.

„Но тъй като всичко живо винаги се проявява в индивидуална форма, а за индивидуалното на другия мога да кажа само това, което намирам в собствената си индивидуалност, аз съм в опасност или да овладея другия, или сам да се подчиня на неговото внушение.Аз значи трябва, за добро или за зло, доколкото изобщо желая да се заема с отделния човек, да се откажа от всякакво знаене на по- доброто, от всякакъв авторитет, от всякакво желание за въздейдсвие.”

 „Аз”-ът на човека е в центъра на съзнанието. Опитът трябва да да премине през „Аз”-а, за да може да бъде възприет. Исторически погледнато съзнанието е младо и може би това е една от причините за неосъзнатостта на поведението на човек.  По-голямата част от живота си той прекарва в несъзнаваното. Съществува огромна съпротива в приемането на реалността на несъзнаваното, не  поддаващо се на контрол. В крайна сметка несъзнаваното винаги намира начин да се прояви.

Учението на Юнг се превръща във философия на живота, която намира място преди всичко в консервативните и религиозни среди.

Използвана литература: Юнг, К.Г. „Архетиповете и колективното несъзнавано”

]]> https://rionamorgan.com/?feed=rss2&p=1367 0 https://rionamorgan.com/?p=1317 https://rionamorgan.com/?p=1317#comments Wed, 30 Nov 2011 14:42:05 +0000 http://www.rionamorgan.com/?p=1317 Характеристики на себеактуализиращите се личности

Общи характеристики

Не страдат от психози, неврози или други патологични нарушения. Те са удовлетворили в достатъчна степен по-нисшите си потребности – физиологични, от сигурност и безопасност, любов и принадлежност и уважение.

Друга важна обща характеристика е възрастта: себеактуализиращите се хора са на средна възраст или по-възрастни, защото младите хора все още не са развили силно чувство за идентичност и автономия.

 Специфични характеристики

1. Ефективно възприемане на реалността

Себеактуализиращите се личности възприемат света и другите хора обективно – такива каквито в действителност са, а не каквито биха искали да бъдат. Такова е виждането им и за други сфери на живота – интелектуални, политически, научни, както и свързани с музика и изкуство. Себеактуализиращите се хора ги разглеждат от гледна точка на модата, не се конформират, не се интересуват от мнението на „най-добрите”. Разчитат на собствените си преценки и възприятие като изключват пристрастия.

 2. Общо възприемане на природата, другите и себе си

Себеактуализиращите се хора са в синхрон със себе си. Познават силните и слабите си страни. Естествени са в поведението и реакциите си, не изпитват необходимост да изкривяват или фалшифицират себе си. Те не се крият зад социални маски или роли. Чувстват се добре в собствената си кожа и не се срамуват от недостатъците си (не се извиняват за тях).

Могат да изпитат вина, срам или съжаление само за някои аспекти от собственото си поведение, свързани с поведение, което може да бъде преодоляно – мързел, ревност, предрасъдъци или завист.

Себеактуализиращите се личности приемат околните като са изключително толерантни към техните недостатъци.

 3. Спонтанност, простота и естественост

Себеактуализиращите се хора имат естествено поведение. Те не се страхуват да изразяват чувствата си. В същото време са толерантни и тактични към останалите. Съобразяват се с чувствата им. Склонни са да премълчат, ако проблемът е незначителен или ако рискуват да наранят някого с думите си. Не изпитват необходимост или удоволствие от грубото нарушаване на социалните норми. Не са бунтари. Те са естествени и уверено изразяват себе си.

 4. Фокус върху проблемите извън себе си

Според Маслоу себеактуализиращите се хора са отдадени на работата си. Те имат чувство за мисия. Не вършат работата си по задължение или за прехрана. Работят много и усилено, но работата им създава чувство на радост и удоволствие, развива техните способности, кара ги да израстват. Чрез пълното отдаване на работата си себеактуализиращите се хора са способни да задоволят своите метапотребности.

 5.Потребност от усамотение и независимост

Себеактуализиращите се личности не изпитват „болезнена” необходимост от контакт с другите. Напротив, имат потребност от уединение. Това не означава, че избягват контактите с околните. Те не зависят от другите, за да изпитат удовлетворение. Тяхното поведение е силно центрирано върху Аз-а. Тъй като не зависят  и не се придържат здраво към другите и предпочитат уединението, могат да имат социални трудности. Като цяло са самодисциплинирани и умеят сами да управляват мотивацията си.

 6. Автономно функциониране

Себеактуализиращите хора функционират автономно от социалната и физическата среда. Задоволяването на мотивите им зависи от тях, а развитието им зависи от собствените им възможности и вътрешни ресурси.

 7. Непрекъсната свежест на оценяването

Себеактуализиращите се хора имат способността да ценят преживяванията, които им предлага живота. Те не приемат нещата за дадени. Благодарни са за това, което имат и могат да преживеят. Те не се пресищат и отегчават. Могат да се радват на залез, симфония, дете, усмивка на любим човек, всеки път все едно им е за пръв път. Дори тривиални, всекидневни събития, могат да предизвикат преживявания на удоволствие и радост в тях.

 8. Мистични или върхови преживявания

Маслоу открива, че здрави изследвани лица често изпитват преживявания, свързани с трансцеденталност. Човек е обхванат от чувство за власт, увереност и решимост. Тези преживявания могат да бъдат интензивни или умерени по сила. Освен това Маслоу различава два типа себеактуализация  свързани с т.нар. пикови и непикови личности.

Непиковите личности са по-скоро практични хора, които ефективно си взаимодействат с външния свят. За тях водещо е действието.

Пиковите личности са по-ясно метамотивирани и имат върхови преживявания свързани с прозрения за света и себе си. По-склонни са да чувстват, да бъдат мистични, поетични или религиозни.

 9. Социален интерес

Себеактуализиращите се хора обичат всички човешки същества и  показват емпатийност спрямо околните. Те осъзнават, че са на по – високо равнище от „средния човек”. Вярват, че могат да постигат нещата по-добре от останалите, да ги виждат и разбират по-ясно. Себеактуализиращите се личности обичат човечеството.

 10.Междуличностни взаимоотношения

Междуличностните отношения на себеактуализиращите се са малко на брой, но по-интензивни и здрави, отколкото при останалите хора. Те са способни на по-голяма любов и по-истинско приятелство. Любовта, която изпитват не е дефицитна, не се мотивира от липса на задоволена потребност от любов и принадлежност. Те спокойно могат да минат и без любов в периодите, когато я няма. Не изпитват ревност или страх, тъй като не са зависими от любимите хора. Тяхната любов не е егоистична.

Себеактуализиращите се личности са любезни и търпеливи към хората извън техния кръг.  Въможно е да бъдат сурови към онези, които са претенциозни и надути.

 11. Демократичен характер

Здравите личности са толерантни към хората, независимо от социална класа, образователно ниво или политически и религиозни пристрастия. Себеактуализиращия се човек е не само толерантен, но и нещо повече. Той не изразява превъзходство над околните. Умее да цени и уважава хората. Готов е да слуша и да се учи от всеки, който може да му предложи нещо.

 12.Разграничаване на средства и цели, между добро и зло

За себеактуализиращите се хора целите са много по-важни от средствата за тяхното постигане. Те се радват на „пътя към целта” не по-малко отколкото на самата цел. Средството става цел, поради радостта, която носи.

Себеактуализиращия се човек е способен да различава доброто от злото, правилното от неправилното и имат морални стандарти към които се придържат.

 13. Невраждебно чувство за хумор

Хуморът на себеактуализиращите се хора е философски. Може да е насочен към недостатъците на човечеството като цяло, но никога към отделния човек.

 14. Творчество

Себеактуализиращите се хора са новатори. Те са оригинални и находчиви, независимо, че невинаги те са писатели, художници или композитори. Маслоу сравнява творческия им характер с непредубедеността и въображението, присъщо за децата.

 15. Отпор на натурализиране

Себеактуализиращите се хора се ръководят винаги от себе си, а не от другите. Способни са да се противопоставят на социалния натиск да действат или мислят по определен начин. В същото време не са бунтари и не нарушават целенасочено социалните правила. Само когато  въпросът е от голямо морално значение за тях предизвикват правилата и нормите на обществото.

 Според Маслоу, въпреки че портретът на себеактуализиращия се човек изглежда съвършен, той не е съвършен. Не е напълно свободен нито от вина, нито от тревожност, срам или конфликти. Себеактуализиращият се човек не е идеален, а е по-близо до съвършенството, отколкото повечето от нас.

 Личен коментар

Аспектите на психичния живот следва да се разглеждат в тяхната взаимовръзка. Положителни чувства като щастие, спокойствие, ведрост, покой на съзнанието не са изучени достатъчно. Маслоу подхожда по нов начин към човешката психология като набляга на пътищата които ще научат хората да бъдат мъдри, добри, изобретателни, да откриват доброто, да имат добри характери, да знаят кое е красиво и истинско, да се стремят към истина. Себеактуализиращите се хора не живеят в среда на привидности и увлечения – мода, продражание, престиж, внушение и т.н. , а в система от устойчиви ценности. Те рядко биват повлиявани от културата и религията.

Психологията на Ейбрахам Маслоу, повдига уникални въпроси, свързани с един нов подход към човешката вселена. Разкрива ни природата на човешкия потенциал. Убеждава ни, че величието може да бъде във всеки човек. Вярно е, че себеактуализиращите се личности са по-малко от 1% от всички хора. Вярно е и че описанието им може да не звучи твърде реалистично, че  съдържа в себе си някаква свръхестественост. Факт е обаче, че независимо от малкия си процент, себеактуализиращите се личности са сред нас. Те са такива каквито са. Те са себе си. Неподвластни  на социален натиск, твърдо вярващи в принципите, морала и убежденията си.  Самото съществуване на себеактуализиращи се личности въздейства върху начина ни на мислене. Кара ни да се замислим върху факта, че в живота може би има нещо повече, че можем да бъдем нещо повече и че  стремежът ни да се извисим над собствените си възможности може да ни направи по-добри от „себе си”.

]]> https://rionamorgan.com/?feed=rss2&p=1317 0 https://rionamorgan.com/?p=1297 https://rionamorgan.com/?p=1297#comments Wed, 30 Nov 2011 14:28:05 +0000 http://www.rionamorgan.com/?p=1297 Ейбрахам Маслоу (1908-1970г.) е един от основателите на хуманистичната психология. Интересите и основните му цели са свързани с психическото здраве и човешкия потенциал. Това го  отличава от повечето психолози по неговото време, които наблягат върху абнормалното и болното в човешката личност. Хуманистичната психология, която Маслоу нарича „третата сила” поражда теории свързани с идеята, че в хората са заложени ресурси за изцеление и израстване, както и за постигането на самоактуализация.

Кратки биографични данни

Ейбрахам Маслоу е роден на 1 април 1908г. в Бруклин, Ню Йорк в семейство на имигранти – руски евреи. Бил невротичен, срамежлив и депресиран младеж, самотен и недоволен от себе  си.

„Цяло чудо е, че при детството, което имах не съм психотичен…. Бях изолиран и нещастен. Израстнах в библиотека с книги, без приятели.”

„Бях ужасно любопитен да узная защо не полудях” .

Природния интелект на Маслоу и любовта му към науката го прави блестящ студент. В университета в Уисконсин той  следва психология.  Там, под ръководството на Хари Харлоу, прави оригинално изследване на живота на приматите. Силно впечатление му правят потенциалните възможности на бихевиоризма. Първия пост на Маслоу слуд доктората, бил като научен сътрудник на бихевиориста Едуард Торндайк. По-късно, Маслоу осъзнава ограниченията на поведенческия подход към живота. Едно лично събитие – раждането на първото му дете, окончателно и напълно разрушава вярата му в бихевиоризма. След време Маслоу приема професура в Бруклин Колидж. Там преподава в продължение на четиринайсет години. Провежда изследвания в Колумбийския университет, под ръководството на Алфред Адлер, един от първите последователи на З.Фройд. В Ню Йорк се радва на приятелството на двама учени, на които се възхищава професионално и като личности – антроположката Рут Бенедикт и гещалт психолога Макс Вертхаймер. Вдъхновен от тях и тяхното поведение Маслоу започва да си води бележки, които стават основа на неговото дългогодишно проучване и рефлексия върху психичното здраве и човешкия потенциал. Той пише задълбочено по този въпрос, опирайки се на идеите на други психолози, но значително допринася с оригиналните си концепции за йерархията на потребностите, метапотребностите, самоактуализиращите се хора и върховите изживявания. Маслоу става лидерът на хуманистичната психология и един от пионерите в движението за завръщането на човека в психологията отвъд механистичните твърдения на бихевиоризма и физиологичната психология.

„Човешката природа не е толкова лоша, за колкото се смята” пише той в контекста на споменатото завръщане на човека в психологията.

 Подходът на Маслоу към личността

Най-голямата сила на Маслоу е в способността му да повдига важни въпроси: „Какво означава да си добро човешко същество?, Какво носи на човешкия индивид щастие, творчество и осъществяване?, Какво мотивира психично здравия индивид?, Как можем да изработим един цялостен модел на човешката природа, като отдадем дължимото на нашия необикновен потенциал?”

Основната му цел е да вникне в потенциала за цялостно човешко развитие. Според Маслоу, за да се изследва психичното здраве, е необходимо да се изучава здравия индивид. Само по този начин ще стане ясно докъде се простират границите на човешките възможности. Маслоу смята проблема за психичното здраве за много актуален. Изучаването на себеактуализиращи се хора е неформално лично проучване, което той прави през целия си живот. За целта на изследванията си той подбира познати, приятели включително и публични личности. При едно първоначално изследване са обхванати три хиляди студента в колежа, вследствие на което стига до заключение, че „в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида”, в който се установява при по-възрастни изследвани лица. Всички изследвани лица се чувстват сигурни, спокойни, приемани, достойни за уважение, обичащи и обичани, изработили своите ценности и ориентири. Маслоу признава, че в нашето общество себеактуализация постигат по-малко от един процент от хората. Въпреки това остава оптимист по отношение на възможността в бъдеще този процент да се увеличи. Маслоу вярва, че човешките същества не реализират пълния си потенциал, но че в тях има възможности за цялостното му разгръщане. Именно такова разгръщане е характерно за себеактуализиращите се хора.

 Мотивацията на здравата личност

Според Маслоу вроден стремеж у хората е стремежът към самоактуализация. Хората, обаче са мотивирани и от други универсални потребности. Природата на човек е като цяло търсеща. Налице е една непрестанна неудовлетвореност – винаги съществуват незадоволени потребности към които човек се стреми. Погледнато реално почти всяка състояние на организма е мотивиращо само по себе си. Следователно мотивацията може да се приеме като перманентна. Тя е постоянна и неспирна и рядко води до момент на пълно задоволяване. Маслоу набляга на факта за приемането на човешката личност в нейната цялостност, отчитайки въздействията на средата, културата, множествената мотивация, немотивираното поведение, здравословната мотивация. Индивидът е интегрирано организирано цяло. В този смисъл мотивиран е цялостния индивид, а не  само части от него. Когато доминира определена потребност, човек е способен да промени цялата си философия за бъдещето.

Потребностите  се подреждат в определена йерархия на доминантност.

Тъй като често целта се бърка със средствата за постигането й, мотивираното поведение или целите не могат да бъдат добра основа за класификация. Гладът например може да означава не само потребност от храна, а и от сигурност и любов. Сексът от друга страна може да е средство за задоволяване на потребността от самоутвърждаване.

Потребностите, които обикновено се вземат като изходна точка за теориите на мотивацията са физиологичните подтици и налагат две насоки на изследвания:

- развитието на схващането за хомеостазата – постоянно и автоматично поддържане на нормално състояние на кръвообръщение в тялото.

- откритието, че апетитът е резултатен индикатор за действителните потребности или липси в тялото.

Физиологичните потребности доминират над останалите. Хора, които са лишени от всичко в живота, най-вероятно ще имат физиологична мотивация, а не свързана с нещо друго. Маслоу доказва, че всички човешки потребности могат да бъдат организирани в йерархия, в основата на която стоят физиологичните потребности – от въздух, храна и вода. Следват четири равнища на психични потребности – от сигурност, любов, самооценка и себеактуализация.

- потребности от сигурност – възникват в случай, че физиологичните потребности са относително добре задоволени. Маслоу вярва, че всички се нуждаят от рутина и предсказуемост в известна степен. Несигурността е трудна за приемане, поради което хората се стремят към защита и ред. Потребността от сигурност е особено актуална, когато съществува действителна заплаха за законността, реда и  авторитета в обществото.

- потребност от принадлежност и любов – Възниква когато физиологичните потребности и потребността от сигурност са относително добре задоволени. Свързана е с даването и получаването на обич, както и с принадлежността към определена група, чиито ценности човек споделя.

„Любовните потребности са свързани както с даването, така и с получаването на любов”.

Според Маслоу трудностите за удовлетворяването на тази потребност обясняват популярността в днешно време на комуните, групите за повишаване на чувствителността и груповата терапия. Те са начин за бягство от самотата и изолацията.

-       потребност от оценка (уважение) – желание за сила, постижения, увереност пред света, независимост и свобода; желание за репутация и престиж, чувство на полезност и добро положение в обществото. Съществуват два типа потребности от уважение: уважение от другите и самоуважение.

- потребност от себеактуализация – отнася се до желанието на хората за самоосъществяване, за разгръщане на собствения потенциал, за осъществяване на всички качества и възможности и пълно използване на способностите.

Маслоу избягва опростените схващания на бихевиористите и фройдистите като подчертава, че висшите ни потребности са също толкова действителна и неделима част от човешката природа, колкото и потребностите ни от храна. Той е на мнение, че висшите потребности са по-скоро еволюционно развитие и могат да се развият в по-късна възраст при всеки индивид. Задоволяването им води до повече щастие и по-голямо израстване на индивида.

Йерархията на потребностите не е твърдо установена. Съществуват редица изключения. Например има хора, при които самооценката е по-важна от любовта. Такива хора мислят, че за да бъде обичан човек преди всичко трябва да е самоуверен, агресивен, преуспял и т.н. Самооценката в случая е средство за постигане на любов. При други творчески личности, творческия импулс е по-важен от задоволяването на базовите потребности. Съществуват и т.нар. психопатни личности при които не е налице необходимост от любов, както и такива при които равнището на аспирация е трайно притъпено и понижено.

Базовите потребности са най-често несъзнавани. Всяко поведение е детерминирано от няколко или всички потребности едновременно, а не само от една. Щом бъдат удовлетворени, потребностите престават да играят активна или организираща роля. Здравите хора са преди всичко мотивирани от своите потребности да развият и актуализират пълния си потенциал и способности. В този случай добро и здраво общество е това, което задоволявайки базовите потребности, позволява възникването на най-висши цели у хората.

„Всяко конкретно задоволяване на потребност е стъпка към самоактуализация”.

 Метамотивацията: какво движи себеактуализиращия се човек?

Себеактуализиращите се хора са относително спонтанни в поведението  и вътрешния си живот. Поведението им е естествено, липсва стремеж за постигане на „ефект”. Себеактуализиращите се автоматично намират твърда основа на своята ценностна система. Според Маслоу тези хора се различават не само количествено, но и качествено от другите по отношение на това, което ги мотивира. Той предлага теория за мотивацията на себеактуализиращите се хора, която нарича мотивация за растежа или метамотивация, която се придвижва отвъд традиционната идеа за мотивацията.

„Най висшия мотив е да си немотивиран и нестремящ се” – пише Маслоу.

Себеактуализиращите се хора не се стремят, те се развиват. Докато мотивацията на останалите хора е свързана предимно със задоволяването на нещо липсващо (Дефицит или D-мотивация), здравите хора (себеактуализиращите се) са загрижени за задоволяване на по-висши потребности. Те се вълнуват от осъществяване на  възможностите си, от познаване и разбиране на Света. В случая на метамотивация, човек не компенсира дефицити. Напротив стремежът е към обогатяване и разширяване на живота, от съзряване и развитие на характера. Всички дефицити на себеактуализиращите се хора са били вече коригирани, ето защо те са отвъд стремежите и желанията за нещо външно, което да внесе нужните корекции по „липсващото”. Здравите хора са в „състояние на съществуване” – изразяване на истинската си човешка същност. В този смисъл те не са мотивирани. Себеактуализиращите се  хора се движат към метапотребности (В-ценности), които са сами по себе си цели, а не средства за постигане на други цели.

 Метапотребностите и метапатологиите според Маслоу

Метапотребностите са състояние на съществуване, а не стремеж към някакъв конкретен обект към целта. Неуспехът тези потребности да бъдат постигнати е не по-малко вреден от неуспехът по задоволяването на по-нисшите потребности. Фрустрацията на метапотребностите предизвиква метапатология. При метапатологиите източникът или причината за нарушението не е така ясна за човека. При фрустрирането на метапотребностите човек може да съзнава, че нещо му липсва, но не знае какво точно е то. В такъв случай, не успявайки да посочи конкретната причина, а от там и целта, която би облекчила състоянието му, за човек става много трудно де се справи с метапатологичното състояние. Метапатологиите са свързани с осуетяване на пълния човешки растеж и развитие. Те пречат на човек да изрази пълния си потенциал.

 Следва продължение…

Самоконтролът според М. Розенбаум е: „характерно за личността поведение в състояние на високо психическо напрежение или стрес, което е насочено към промяна в степента на контрол над ситуацията” (M.Rosenbaum, 1990). Развитието на самоконтролът на личността влияе върху управлението на състоянията и поведението на спортиста.

Саморегулацията се свързва със: „способността на индивида за самостоятелно формиране на цели и съответни програми за действие, както и за осигуряване на съобразената им със ситуацията регулация въз основа на обобщена, външна информация за поведението” (Речник по психология, 1989).

Според Р. Баумайстер и кол. саморегулацията се свързва с „вътрешни ресурси, използвани от индивида, при вземане на решения, активен отговор на въздействията на средата и упражняването на самоконтрол.” (R. Baumeister, M. Muraven & D. Tice, 2000).

Саморегулацията може да бъде разглеждана като по-широк термин, който включва в себе си самоконтрола.

Степента на формираност на психичните структури на отделното двигателно действие и на дейността като цяло определят съответното ниво на регулация и саморегулация на действието и поведението на състезателите.

 Нивата на регулация са:

- Сензомоторна – свързана с изпълнение на движенията и двигателните действия. Без сензомоторната информация са невъзможни съзнателния контрол и корекциите при изпълнението на двигателното действие.

- Интелектуална – превръща умствената програма в умствено действие. Адекватната мотивация, осъзнаването на целта, оценката на условията за протичане на дейността, играят съществена роля в превръщането на състезателя в активен субект.

- Личностово-поведенческа – най-висшия тип регулация. Тя се опира на личностно-социални елементи от психологическата структура на дейността – оценка на резултатите, значение, смисъл, полза и т.н.

Осъзнаването на получения резултат има изключително важно значение за регулацията и саморегулацията на личността.

 Структура на саморегулационната система на личността

 Съдържание на Аз-а → Информация за света → Самопознание → Лични критерии за оценка → Обществени норми, стандарти, изисквания → Оценка и самооценка → Практически действия → Умствени действия → Самоконтрол

 Аз-образът заема централно място във:
– регулацията на поведението;
– дългосрочното планиране;
– целеполагането и формирането на социалното   взаимодействие.

 В структурата му влизат:

•    себеуважение – глобална самооценка и зачитане на себе си.

•    самооценка – може да се отнася до здравно-физическото състояние, външния вид и привлекателност, навици, умения, способности, качества свързани с междуличностни взаимоотношения и т.н.

Има различни типове самооценка: реална самооценка, идеална, нормативна, очаквана и възприемана самооценка.

Най-благоприятна от гледна точка на контрола е леко завишената самооценка.

•    его идентичност

Базисно значение в процеса на саморегулация на състезателното поведение имат самосъзнанието и самоидентичността. Понятието за идентичност е свързано със самоопределянето на личността и е свързана с отговора на въпроса „Кой съм аз и какви са представите ми за отделни мои страни, качества, умения и способности?”.В центъра на идентичността стои стремежът да бъдеш някой. Хората със силна идентичност признават своята свързаност с останалите, като в същото време осъзнават  уникалната си индивидуалност. Тази индивидуалност на свой ред поражда вяра в собствените възможности и съгласие със самия себе си. Чувството за идентичност поражда усещане за цялостност, общо чувство за това, че съществуваш, че си едновременно свързан с другите и различен от тях. Оформянето на психосоциална идентичност е свързано с изграждането на Аз, Аз-концепция, Аз- истема. Тя включва едновременно социално, физическо, когнитивно и емоционално овладяване на средата.  Аз – идентичността е резултат от процеса на опознаването на себе си и зависи от вътрешни и външни компоненти. Спортът е една от социалните дейности, които  в най-голяма степен стимулират процеса на идентификация. Идентичността оказва съществено влияние въху процесите на самоконтрол и саморегулация, като мобилизира целеобразуването и постигането на идеала за себе си.

Аз-идентичността често се разглежда в тясна връзка с Аз – ефективността и себенаблюдението.

Аз – ефективността е увереността на човек в собствените му способности. Тя е личностна променлива, която влияе върху когнитивните и афективни аспекти на поведението и преживяванията на личността. Самоефективността е свързана с упоритостта и усилията, които влагаме за постигането на дадена цел. Убедеността в собствената самоефективност, като една от страните на личния контрол, оказва влияние върху начина на справяне със стрес, разочарования и загуби. Аз-ефективността е личностен конструкт със съществено значение за активността на спортиста, за волевата активност и целеполагане, както и за организацията и регулацията на състезателното му поведение. Изследването на регулаторните функции на Аз-ефективността крие огномни обяснителни и прогностични възможности в спорта.

Себенаблюдението се свързва с начините за представяне на себе си в социални ситуации и регулиране на поведението с цел постигане на желаното впечатление. В основата  на стратегията на поведение на хората със силна способност за себенаблюдение, лежат усилията за създаване на образ, адекватен на ситуацията. Способността за себенаблюдение е в основата на самоконтрола.

Формирането на саморегулацията и самоконтрола при спористите, в голяма степен зависи от обучението, което по своята същност представлява система от знания и изградените на тази основа умения и способи за саморегулация на психическите състояния и ситуативните умения. Тук се причисляват и начините за самоорганизация, мобилизиране в екстремални условия, управление на емоциите и т.н.

Според Г.Горбунов има четири групи способи за саморегулация в зависимост от насочеността на съзнанието към:

-     отражение на обкръжаващия ни свят

-     отражение на физическото ни Аз

-     отражение на духовното Аз

-     отражение на социалното Аз

Д.Кайков извежда три основни групи форми на психични въздействия:

-     познавателна

-     указателна

-     сугестивна

 Важно при управлението на психичните състояния и състезателното поведение е баланса между методите за регулация и саморегулация. Необходимо е да се развива независимостта на състезателя. Това означава, че е много важно да се наблегне в по-голяма степен на саморегулацията и самоконтрола, отколкото да се търсят въздействията на външни фактори и лица.

Най-общо при управлението на поведението се използват два подхода:

-          собствената активност на състезателя – методи за самовъздействия и саморегулация

-          правилно организирани външни въздействия

В спортната практика се използват твърде разнообразни методи за въздействие и самовъздействие, насочени  овладяване на неблагоприятните външни и вътрешни фактори и постигане на оптимални резултати.  Няма универсална програма, която да действа ефективно при всички състезатели и всички спортисти. Всеки един метод може да постигне съответния ефект, ако е част от индивидуалната система за регулация и саморегулация на спортиста. Тази система е в пряка зависимост от възрастта, пола, индивидуалните особености на организма, от миналия опит и съответната квалификация.

Използвана литература: “Психологическо осигуряване в елитния спорт” , Татяна Янчева

]]> https://rionamorgan.com/?feed=rss2&p=1268 0 https://rionamorgan.com/?p=1113 https://rionamorgan.com/?p=1113#comments Wed, 23 Nov 2011 09:18:52 +0000 http://www.rionamorgan.com/?p=1113 Теориите, основаващи се на подхода за отличителните черти на лидера, наричани още харизматични теории са сред най-ранните. В бизнеспсихологията са известни с различни наименования: теории за „великия човек”, теории за „големия човек”, теории за качествата на личността и т.н. Според идеите на немските психолози от края на XIX и началото на XX век., лидерите притежават вродени личностни качества и характеристики (черти), а авторитетът и влиянието на лидера сред последователите са резултат именно от проявлението на тези качества. В тези по-ранни разбирания се приема, че лидерите се раждат – те не се създават.

Предполага се, че вниманието е насочено към откриване на лидери, а не към обучение и развитие на лидерство.

Привържениците на тези теории приписват на лидерите няколко групи базови характеристики:

• Здраве – млад човек, енергичен, борбен с добри физически данни.
• Социално оформен – образован, напреднал, очарователен, тактичен, ориентиран към сътрудничество, популярен.
• Личностно изграден – упорит, адаптивен, емоционално стабилен, самоуверен.
• Поведенчески ефективен – изпъкващ сред другите, целеустремен, инициативен, поемащ отговорности, ориентиран към резултатите.

Лидерите са убеждавани, че трябва да притежават точно определени черти – интелигентност, физически ръст, самоувереност и т.н. Необходимо е да са емоционално издържливи и да имат ясно разбиране за мисията си и мисията на организацията, която ръководят. Трябва да умеят да формулират насоките на своите последователи и да ги мотивират за успешно и качествено изпълнение.

Според Зигмунд Фройд отношенията в групата се строят по модела на семейните отношения и имат емоционален, либидинозен характер. Основни механизми тук са десексуализираното либидо (сублимираната любов) и идентификацията, а върху взаимодействията на индивида в обществото се извършва пренос на модела, по който става общуването в семейството.

При анализа на процесите в социалните групи в труда си „Масова психология и анализ на човешкото Аз”, Фройд посочва лидерството като източник за възникването, функционирането и съществуването на самата група. По негово мнение първичната група представлява съвкупност от индивиди, които възприемат една личност (лидера) за свой идеал. Първоначално те се идентифицират с лидера и благодарение на този тип идентификация, могат да се идентифицират с групата на по-късно ниво.

Лидерът притежава качества и способности, които членовете на групата ценят, но им липсват. Той се отличава с независимост и самоувереност, проявява всеобща любов и адмирации към околните, успешен е в области, в които другите не успяват. Не е привързан към никого и не обича никого, освен себе си. Благодарение на всички тези качества и способности се превръща в идеал.

Идеята за решаващата роля на качествата, притежавани от лидера като условие за ефективното въздействие върху поведението на членовете на социалната група, намира своето развитие в теоретичните разработки на Макс Вебер. Според него лидерът е чаровен, той притежава харизма (от религиозното – харизма, което означава „благодат свише”). Харизмата като качество на личността придава надареност, недостъпна за другите хора. Харизмата е по-скоро определението, което последователите дават на лидера, защото във взаимодействието си с тях използва определен инструментариум, който другите не владеят.

Макар донякъде да хиперболизира значението на личностните качества при лидера чрез въвеждане на понятието харизматично господство, Вебер успешно защитава идеята за решаващата роля на притежаваните от индивида качества при определяне силата на неговото влияние върху околните под формата на подчинение. Харизматичният лидер има значително влияние над последователите си. Те от своя страна са привлечени от магнетизма на водача си, неговите възможности и изключителни способности да реагира успешно в критични ситуации.

Като цяло портретът на лидера в рамките на харизматичния подход може да бъде очертан по следния начин:

• Той е инициатор в комуникациите и проявява висока активност в тях.
• Притежава умение да реализира социални контакти и да направлява процеса на общуване с добронамерен, приятелски тон.
• Способен е да разбира вярно и да реагира на поведението на другите.
• Проявява висока степен на увлеченост от целите на групата.
• Високо инициативен

 Торията за чертите на лидера придобива голяма популярност сред американските социални психолози през 20-те години на миналия век. Идеята се проявява в търсенето на т.нар. лидерски черти или качества, които да послужат за откриването на потенциални лидери.

През 1940 г. К. Бърд съставя списък от 79 потенциални лидерски качества. Сред тях фигурират такива като: инициативност, общителност, чувство за хумор, ентусиазъм, увереност, дружелюбност. Р. Стогдил добавя към тях и бдителност, популярност, красноречие.

При сравнително изследване между няколко списъка, съдържащи необходимите за лидера качества, се стига до резултати, които поставят под съмнение издигнатата хипотеза за възможността от намиране на потенциални лидерски качества.

Посочват се различни набори от качества, чието съчетаване под формата на различни конфигурации прави един човек лидер. Такъв е т.нар GAS – синдром (General Activity, Аscendance, Sosiability). Според изследване на У. Каес, цитирано от Л. Бърковиц, съществува положителна корелация между степента на активност (General Activity), влияние (Аscendance) и общителност (Sosiability) от една страна и излизането на лидерски позиции от друга. GAS синдромът, обаче не корелира с интелигентността и когнитивните способности на индивида, така че познавателния елемент, който такива личности внасят в решението на групови проблеми, не винаги е равностоен на високата им степен на участие.

Някои по-детайлни характеристики на типа личности, отъждествявани с GAS синдром са свързани с това, че  преобладават ориентациите към превъзходство и доминантност и високо равнище на мотивация в търсенето на най-добро решение за своята група. Лидерите общуват с другите и са приятелски настроени към тях, вземат инициативата в социални ситуации и влагат огромно количество енергия в цялостната си активност. Способността на тези екстровертни, високо мотивирани лица да въздействат на членовете на групата  се дължи  на факта, че сблъсквайки се със сложни проблеми, хората са склонни да се опират на личностите, които създават впечатление, че могат да се справят. Именно такива са носителите на GAS синдрома.

Теорията за чертите обобщава, че притежанието или развиването на специфични черти на характера и поведението, са необходимо условие, един индивид  да се превърне в лидер. Различните изследователи, обаче, предлагат набори от личностни черти, които са толкова разнообразни, че понякога се стига до взаимното им отричане и поставянето под въпрос на подходът за чертите.

Някои от резултатите показват, че в зависимост от обстоятелствата, успехът и ефективността на лидерството са свързани с различни, а в определени случаи и с противоречащи си личностни черти – с емоционална стабилност или пък лабилност; с екстровертност – но и с интровертност; с висока степен на демократичност или пък с авторитарност. Става ясно, че великите лидери не притежават универсални качества, а явно разграничение между ефективните и неефективните лидери не се потвърждава от емпиричните данни.

Разсъждавайки върху проблемите на лидерската ефективност, П. Дракър си задава въпроса: „Може ли ефективността, все пак да се изучи?”. Като споделя богатия си опит с ръководители той пише, че между тях има екстроверти и други, които странят, някои са болезнено страхливи, някои са ексцентрици, други коректни до дребнавост конформисти. Някои са затлъстели, други мършави; някои са войнствени, други кротки. Измежду ефективните ръководители има хора, използващи логика и анализ за вникване в задачата и други, които разчитат на интуицията си. П.Дракър казва:

„Скоро разбрах, че такова нещо като „ефективна личност” не съществува. Ефективни ръководители, които съм наблюдавал, широко се различаваха по темперамент и способности, по онова което вършат и как го вършат. Различаваха се по личностен тип, познания, интереси – фактически в почти всичко, което отличава човешките същества. Единственото общо между тях бе способността да вършат точно тази работа, която трябва да се свърши.”

Ефективността е навик, заключва П. Дракър. Това е комплекс от практики, а практиките могат винаги да се изучат. От съществено значение са пет такива практики:

• Организиране на времето
• Насоченост на усилията към конкретни резултати
• Насоченост към човешкия фактор
• Избор на приоритети
• Вземане на ефективни решения.

Огромния брой постановки и изследвания не разграничават ясно ефективните от неефективните лидери. Все пак е неоспорим фактът, че чертите имат значение. Някои от устойчивите характеристики се свеждат до следното:

• Динамизъм – енергичност, постоянство, амбиция, дозирана агресивност.
• Желание за ръководене – готовност за поемане на отговорност.
• Честност и почтеност.
• Самоувереност – отсъствие на съмнение, вътрешна увереност и убедителност.
• Интелигентност – способност за асимилиране, синтезиране и интерпретиране на голямо количество информация.
• Сътветстващо на дейността познание.

 Юкъл определя характеристики като: високо ниво на енергичност, устойчивост на стрес, вътрешна локализация на контрола, емоционална стабилност и зрялост, социализираща мотивация за власт, умерено висока мотивация за постижение и слаба афилация (потребност от тесен контакт и взаимодействие с окръжаващите го), които могат да бъдат добри предиктори на лидерската ефективност.

Според Макклеланд съществуват и потребности като: потребност от постижение, афилация и власт, които не са вродени, а са придобити в резултат на жизнения опит.

Потребност от постижение –  това е желание да постигнеш трудно достижима цел, високи стандарти или превъзходство над останалите.

Потребност от власт – желание за влияние и управление на другите, като в същото време си  отговорен за тях. Хора със силна потребност от власт обичат да доминират в спорове, да побеждават конкуренти и противници и да направляват действията на групата. Редица изследвания показват, че силната потребност от власт е желателна за лидера, но ефактивността  зависи от това как тя се използва.

Потребност от афилация – установяване на „топли” отношения. Личности с такава потребност са интергратори и умеят да координират работата на другите. Обикновено притежават превъзходни навици за общуване и способност да установяват позитивни работни отношения.

 Установените чрез анализи и изследвания зависимости, че лидерите все пак притежават някои личностни характеристики, които ги отличават от останалите хора, не дават окончателни отговори в подкрепа или отхвърляне на подхода на чертите.

• Биографични
• Способности
• Черти на личността

Други изследователи допълват класификацията с още един вид – мениджърските характеристики.

Биографични характеристики

Възраст

Съществуват не малко аргументи, че възрастта се свързва с опита, а от там и с позитивното влияние върху качеството на управление. Известно е например, че средната възраст на президенти на крупни японски компании е 63.5 години, на вицепрезидентите – 56 години. В САЩ средната възраст на президентите на компании е 59 години. Може да се каже, че това са аргументи в полза на старостта. От друга страна, обаче са налице и обратните аргументи – в полза на младостта. При основаването на „Сони”, например, президентът е бил на 25 години. Следователно би било грешно заключението, че опитът и зрялата възраст могат да бъдат единственото основание за постигане на висок пост и успех в управлението.

Според изследвания на Р. Стогдил, относно влиянието на възрастта върху качеството на управлението,  се стига до извода, че тя все пак е от значение. Самото понятие „възраст”, обаче, Стогдил тълкува двояко. От една страна съществува биологична възраст (броя на преживяните години), от друга страна съществува и социално-психологическа възраст (социална зрялост и активност на човека). Когато изследва влиянието на възрастта на лидера, върху способностите му за управление, Стогдил има предвид именно социалната възраст. В този случай той не изключва възможността млад човек, да бъде с високо ниво на социална зрялост. Това означава, че добрите ръководители могат да бъдат представители от всяка една възрастова група и, че техните управленски качества са по-скоро продукт от притежавани знания, умения и способности, неуморна работа над себе си и лично самоусъвършенстване.

 Пол

 Въпросът за ефективността на лидера, от гледна точка на половата му принадлежност е в известна степен некоректен. Както и при възрастта, полът може да се разглежда от неговата биологична или психологична страна. От психологична гледна точка, полът е по-скоро социална роля, наложена от обществото. Още в периода на възпитание се налагат стереотипи в поведението.

Поддръжниците на идеята, че мъжете са по-добри ръководители доказват своята гледна точка със сериозни изследвания. Такова е изследването на Е. Холандер, който установява, че в определени видове дейности, изискващи речева активност, жените се държат раболепно в присъствие на мъже и често излизат от равновесие в сложни ситуации. Други изследвания пък сочат, че при решаването на групови задачи мъжете са инициатори в 66 % от всички комуникативни взаимодействия в групата.

Защитниците на жените в управлението също отстояват позициите си. Известен е фактът, че много хора използват стереотипен подход, като свързват успеха и кариерата на жените с късмет или външен вид.

Американският психолог Р. Айс разкрива любопитна закономерност: когато в преследването на дадена цел, група оглавявана от жена, постигне успех, членовете на групата го приписвали та късмет или щастливо стечение на обстоятелствата. В същия случай при постигане на успех, но от група оглавявана от мъж, победата се приписвала на личностните качества на лидера.

В съвременните условия е факт, че ефективността на ръководителя не зависи от неговия пол, а жените и мъжете могат да ръководят еднакво успешно.

 Социален статус и образование

 За успешното функциониране на лидера статусът и образованието са от изключителна важност.

Що се отнася до образованието, това не означава само наличие на диплома за университетско образование. Образованието е ниво на професионална подготовка, както и умение да се прилагат знанията и уменията в реалния живот.

Социалнопсихологическия статус (произход) е предпоставка за реализиране на личността като лидер и е способен да окаже значително влияние върху кариерата. Според Фидлър:

„Един от най-надеждните начини да станете президент на компания е да се родите в семейството на собственика на компанията.”

Налице са, обаче и случаи, когато много известни личности в сферата на управлението, са започнали кариерите си от ниски стартови позиции, така че пътя на лидерството на практика е открит за всеки.

 Способности

 Способностите са синтетично свойство на личността, което отговаря на изискванията на дадена дейност и води до високи, в повечето случаи – оригинални постижения (индивидуални или колективни). Способностите са винаги предметно дефинирани – наука, изкуство, музика, практика и т.н., могат да са общи (напр.интелектуални) и специфични (професионални).

Във връзка с влиянието на общите способности върху ефективността на управлението, в класическото си изследване „Интелект и мениджърски успех”, Е. Гизели убедително доказва, че най-успешни са ръководителите със средни умствени способности.

При изследване на способностите, авторите често обръщат внимание на два типа интелект – теоретически и практически. Т. Коно обръща внимание, че студентите – отличници, постъпвайки на работа в японските корпорации, като правило не стават висши мениджъри. Това означава, че не би следвало да се мисли, че теоретическия интелект е на по-високо равнище от практическия.

Сред специалните способности, необходими на ефективния мениджър могат да се отделят такива, като:

-         специални умения и знания

-         компетентност

-         информираност

Тези способности са от изключителна важност за  решаване на определени задачи самостоятелно (теоретически и практически) или за организирането на  хора за целта.

 Черти на личността

 Основата на лидерството се гради върху фундаментални качества на характера, развитието на които изисква вътрешна мотивация, време и търпение. Най-съществените качества на личността, влияещи върху ефективността на управлението са:

• доминантност;
• увереност в себе си;
• емоционална уравновесеност;
• стресоустойчивост;
• креативност;
• потребност от постижения;
• предприемчивост;
• отговорност;
• надеждност;
• независимост;
• общителност.

Общото между тях, е че личността може да ги възпитава и развива в себе си.

 Доминантност (влияние)

М. Вудкок и Д. Франсис в книгата си „Разкрепостения мениджър” изтъкват следните характеристики на лидера, умеещ да влияе на хората:

• ясно излага своите мисли;
• уверен е в себе си;
• установява добро взаимно разбирателство;
• награждава изискваното поведение;
• дава ясни указания;
• стреми се да бъде настойчив;
• вслушва се в другите.

Безусловен е фактът, че всеки ръководител трябва да умее да упражнява влияние. Необходимо е да се отчете фактът, че за влиянието е съвършено недостатъчно да се опира единствено и само върху формалния авторитет и властовите пълномощия, тъй като в такива случаи правилата и изискванията установени от ръководителя се следват от подчинените без необходимата лична мотивация, използвайки едва 65% от възможностите си. В тази връзка формално-организационното влияние на лидера, трябва да се допълва задължително и от неформално влияние, което от своя страна да умее да предизвиква вътрешен отклик в последователите.

 Увереност в себе си

Увереният в себе си ръководител осигурява психологически комфорт и повишава мотивацията за работа на околните. Той има реалистични представи за собствените си възможности, достойнства и недостатъци, като не ги омаловажава или преувеличава. Увереността на лидера му помага в контактите и преговорите с други ръководители, създавайки доверие в тях. От друга страна оказва влияние и върху спокойствието и увереността на подчинените, тъй като обикновено те добре успяват да уловят състоянието на ръководителя.

Увереният лидер поддържа, защитава и се явява опора.

 Емоционална уравновесеност и устойчивост на стрес

Емоциите (положителни или отрицателни) неминуемо влияят върху психологическия климат в колектива. Ето защо е от изключително значение, лидерът да притежава способност за емоционален контрол и уравновесеност. Задължително е да се спазва изискването за равни, делови, уважителни отношения между ръководителя и подчинените, независимо от личните симпатии и антипатии. Големан пише, че за лидерите, притежава­щи максимален потенциал е характерно умението твърдо да запазват лидерската си позиция, независимо от опозиционния натиск и разочарова­нието, да съхранят трезв ума си в моменти на временна криза и да контролират егото си. Известните лидери притежават превъзходство по отношение на умението да управляват себе си.

От друга страна са възможни случаи, в които лидерът може да се поддаде на раздразнение, негодувание, гняв и други негативни емоции.  Системното им подтискане в работата може да доведе до неблагоприятни последици като невроза, соматичен проблем, психично заболяване и др. Важно е на първо място да бъдат разпознати симптомите, а след това и източниците на разрушителния стрес.

Стресорите, влияещи върху психиката на ръководителя могат да бъдат свързани с :

-         претоварване със задачи

-         противоречиви изисквания

-         лоши взаимоотношения с колеги

-         лоши взаимоотношения с висшестоящи

-         ситуации на непредсказуемост и неяснота

-         фрустрация – гняв, ярост, омраза

-         поява на заплаха или опасност

За ръководителя е много важно да търси активно различни начини и средства за емоционално и психическо разтоварване. Такива средства могат да бъдат активния копинг (планиране и предприемане на действия), търсене на социална подкрепа, положително преосмисляне, подтискане на конкуриращи активности, отвличане (чрез спорт, четене, извършване на механична работа), различни хобита и т.н.

 Креативност

Това е черта на личността, изразяваща се в способността на човека за творческо решаване на задачите с важно значение за дейностите свързани с иновации. Приложена към управленската дейност, креативността може да се разглежда като способност на ръководителя да подкрепи новаторството и творческите идеи на подчинените.

Пречките за осъществяването на творчески подход към работата могат да бъдат свързани с излишна сериозност и напрежение, лоша методология, използване на възможностите в слаба степен и слаб стремеж към новото.

 Потребност от постижения и предприемчивост

Свързани са с потребностите от самореализация и постигане на целите. Според изследванията лидерите притежаващи такива черти предпочитат ситуации, в които могат да поемат отговорност за разрешаването на даден проблем, поставят си умерени цели с предсказуем и разчетен риск и се интересуват от обратна връзка за това доколко успешно се справят със задачите си.

 Отговорност и надеждност

За организациите, държащи на своята репутация е очевидно, че задълженията трябва да бъдат изпълнявани, дори и при риск от загуби. За съжаление днес в политиката, икономиката и в морала се наблюдава дефицит. Може да се каже, че бъдещето е за тези организации и ръководители, които държат на качеството, надеждността и лоялността в  партньорските отношения.

 Независимост

Независимостта на ръководителя се изразява в самостоятелното вземане на решения и отговорността, произтичаща от тях. Тя, обаче зависи и от поощряването на различията в мисленето на околните и във вслушването в мнението на колегите. Ако в личността на ръководителя е налице известна доза рационалност, то той ще оцени не еднаквостта в мисленето, а позицията на хора с различно становище. Той ще е наясно, че единомишлениците са не хора, които мислят еднакво, а тези,  които мислят в една посока и  следват общи цели.

 Общителност (комуникативност)

Развитието на това качество е важна част от самоусъвършенстването и саморазвитието на лидера. То не е вродено, а може да се формира и надгражда. Без общителност и комуникативност е невъзможно да бъдат изградени взаимоотношения с хората.

 От посочените дотук основни характеристики, отнасящи се за личността на лидера може да се обобщи, че човек не се ражда с готов набор от качества, напротив всички те са съчетание между темпераментовите особености и влиянието на средата, в която индивидът се социализира. Необходими са осъзнатост и желание от страна на ръководителя, за да бъдат формирани нужните качества и да се разгърне цялостния потенциал на личността.

В психологията все още липсва единна концепция, относно разбирането за личност. За  пръв път понятието  се използва в древна Елада. С него се обозначава маската на актьора, който излиза на сцената. В последствие личността е била название на комедийния артист и шута. Значително по-късно се превръща в  понятие, което изразява степен в развитието на човека.

Понятието „личност” събужда на първо място множество житейски представи, създадени от здравия разум. Много хора свързват личността с положителни реакции, постижения и успех в живота. Други определят личностите, като хора надарени с добри способности в сферата на общуването и социалните взаимодействия. В общожитейски или по-свободен научен смисъл, личността се разглежда като субект, като творец на отношенията и съзнателната дейност.

Според Г. Олпорт в понятието „личност” се съдържа голям парадокс. Той смята, че личността не съществува обективно и, че е продиктувана от реакциите на околните. Тя е неистинна, превзета, фалшива, т.е. тя е всичко онова, което човек иска да бъде в очите на другите хора, а не това, което е в действителност.

В изследването на личността доминират две направления – психология и социология. Авторите и на двете следват свой, собствен път в изследванията, действат самостоятелно и рядко са налице взаимодействия от конструктивен тип. В редица случаи взаимно се противопоставят и изключват. Въпреки това психологическият и социологически аспект в изследването на личността обогатяват съществено знанията на човека за самия себе си, като това е едно безспорно постижение на научното познание.

В социологията, личността се разглежда като представител на определена социална група, като продукт на обществените отношения, като член определена социална общност и субект на обществения живот. Обикновено акцентът се поставя върху социалната природа на индивида. Личността, това е човешкия индивид, като продукт на общественото развитие, субект на труда, общуването и познанието, детерминиран от обществено-историческите условия.

Много социално ориентирани психолози подчертават, че личността е устойчива система от социално значими качества, от свойства, които регулират взаимоотношенията ни с други хора, от модели на мислене и поведение, които ни правят социално възможни.

В последните десетилетия все по-широк кръг автори разглеждат личността от подчертано социологически позиции. Това означава, че личността е поставена в неразривна връзка със социалната (културната) среда. Според представители на „културната антропология”, обществото, а не човекът е първичен феномен в социалното пространство. Създава се тезата, че личността се състои от различни жизнени слоеве, чрез които хората участват в създаването на култура, която от своя страна оказва обратно влияние върху поведението им.

Според С. Рубинщайн  това е опростяване на богатата природа и съдържание на личността. Недопустимо е тя да се разглежда като рупор на социалната среда и нейните въздействия. Разумният подход изисква съчетаване на социологическия с психологическия аспект. Рубинщайн прави опит да съчетае психологическия със социологическия аспект при изследване на личността. Той заявява че:

„Психичният аспект на личността не е отделен от другите възможни аспекти. Психичните явления – подчертава Рубинщайн – органично се вплитат в цялостния живот на личността, понеже основната жизнена функция на всички психични явления и процеси е да регулира дейността на хората. Обусловени, от външните въздействия, психичните процеси определят поведението, като опосредстват неговата зависимост то обективните условия.”

В психологически аспект личността се третира като психофизиологическа и социалнопсихологическа система. Според К.Юнг структуроопределящи за личността са емоционалната сфера и подсъзнателната дейност, като емоционалните преживявания в голяма степен  мотивират поведението на индивида.

При изследването на личността, психолозите насочват вниманието си върху особеностите на нейната психична организация, върху процесите за формиране и развитие на отделни психически свойства, качества и състояния на личността, върху нейния цялостен психичен облик и статус.

Л. Перли и Дж. Оливър дават следното определения за личност:

„Личността, това са тези характеристики на човека, които отговарят за съгласуваната проява на чувствата, мислите и поведението.”

Личността е субектна, индивидуална организация и съгласуваност на психични процеси, свойства и състояния, която прави човека адекватен на ситуациите и обстоятелствата на живот. Да си личност означава да си адекватен, релевантен, да съответстваш и реагираш успешно на ситуациите и обстоятелствата в живота.

Широко разпространенно е и определението, че личност е човекът като носител на съзнание. (Константин К. Платонов)

В съдържанието на личността се включват нравствени, психологи­чески, културни, религиозни, естетически и други добродетели. Те стават нейни структуроопределящи ядра. В същото време, едновременно с тях съществуват и ценности и добродетели, получени в наследство от минали поколения, както и традиции, обичаи и нрави. В този смисъл личността е единство и взаимодействие между единичното, индивидуалното и общото.

Много автори акцентират върху ролята на дейностите на човека, при формирането и изявата му като личност.

„Способността на човека да действа и да взаимодейства по начин, който го отличава от всички други същества – подчертава Л. Николов –  съставлява неговата същност като нов род субект, а самото това „действане”, съставлява същността на неговото съществуване като нов тип жизнедейност, като нов тип съществуване”

От представеното до момента става ясно, че две са измеренията на проявление на личността. От една страна тя се явява предпоставка и гарант за успешната дейност на човека – психологическия аспект за личността. От друга страна, личността се явява като функционално следствие от извършва­ните от човека дейности. Такава е социологическата интерпретация за личността.

В седемдесетте години на XX век Б. Д. Паригин предлага обединяване на двата подхода (социологически със социалнопсихологически) при изследване на личността. От тук произтича задачата на социалната психология – да разкрие цялата структурна сложност на личността, явяваща се едновременно и обект и субект на обществените отношения. Социалната психология разкрива при осъществяването на какви социални дейности личността се реализира в определена степен.

Според теоретичните разработки и практически наблюдения, личността е уникално за живата природа, сложно и комплексно образувание. Тя е сложна био-социална система и е изградена от определен брой елементи, които макар и с различно съдържание са функционално свързани помежду си. Между тях съществуват определени връзки, отношения и взаимодействия. Броят на елементите в системата, техните качества и съдържание, както и отношенията и взаимодействията между тях формират нейната специфична структура.

Структурата на личността може да се построи като се изхожда от различни аспекти. Наблюдават се различия в предпочитанията на авторите относно водещите елементи в структурата на личността, които се използват като нейни своеобразни фокуси.

Вилхем Вунд приема, че такъв фокус е нейното съзнание.

Според У. Джеймс това е стремежа на личността към развитие и просперитет в материалния свят. При З. Фройд обединяващо звено в структурата на личността са инстинктите. К. Юнг изгражда личността на основа на нейната психика, която систематизира  в три основни групи: съзнателна, лично-безсъзнателна и колективно-безсъзнателна. Според него съществува и друга типология на личностите – интуитивен, мислителен и емоционален тип.

Редица автори като А. Адлер, К. Хорни, К .Роджърс, Г. Олпорт, А. Маслоу и др., отхвърлят подхода за надценяване на ирационалните компоненти на психиката при конструиране на структурата на личността. Те акцентират основно върху стремежа на хората към сигурност и безопасност, към задоволяване на собствените желания и потребности, върху самооценката на личността, върху атитюдите за общуване със себеподобните, върху изпълнението на социални роли, върху самоактуализацията на личността и т.н.

При построяването на структурата на личността автори като Х. Айзенк и Г. Палей поддържат основния извод, че съществуват две структури на личността – йерархична и автономна. В йерархичната структура се включват много равнища в организацията на психичните свойства и качества. Автономната се конструира въз основата на действието, на принципа на координация. Р. Кетел доразвива тази идея по следния начин: психичните елементи в структурата на личността са зависими от определени фактори, но помежду си те са напълно самостоятелни, независими един от друг и автономни.

Редица автори като Т. Парсънз, И. Кон и др. защитават прекалено твърди социологически позиции при разглеждане структурата на личността и открояват такива доминанти като социалните роли, социалните позиции, ценностни ориентации и т.н.

В противовес на тях С. Рубинщайн прекалено психологизира структурата на личността. В нея доминират елементи като: насоченост, способности, темперамент и характер. Все пак успява да разшири този подход като заявява, че структурата на личността се базира на това какво човек желае, какво може и какво действително е.

Авторите, които третират проблема за личността, разглеждайки го от различни страни, разработват и свои модели за нейната структура. В своята същност моделът винаги фиксира нещо общо. Тъй като човекът, индивидът и личността се отличават със собствени индивидуалност и уникалност, е малко алогично да се говори за модели за личност. Те  използват общи подходи за описанието на личността, без да отразяват конкретната специфика у човека или личностната уникалност. В тази връзка теоретичните модели са нещо условно. Въпреки това съществуват множество теории, които правят опит да обяснят същността на личността, нейната природа, факторите за развитие, както и нейната роля в социалния живот. Тук ще коментираме, някои от тях, които имат пряко или косвено отношение към някои страни от управленската практика и поведението на ръководителите.

В началото на XX в. З. Фройд развива своята концепция за трипластовата, йерархична структура на личността.

 Схематично концепцията може да се представи по следния начин:

 „То” -  включва в себе си всички безсъзнателни, ирационални реакции и импулси. „То” е основен фундамент в структурата на личността, както и източник на психическата й енергия. „То” се ръководи от принципа на удоволствието.

„Аз” – формира се и се разгръща върху основата на „То”. Това е съзнателното начало на личността, което действа на принципа на реалността. „Аз” включва съзнанието, мисленето и самосъзнанието на индивида, като формира идеи, рационални позиция и  действия.

„Свръх Аз” – възниква върху основата на „Аз”. Съдържа социалните и морални забрани, цензурата и съвестта, произтичащи от социалната среда (институции, организации, традиции, обществено мнение и т.н.).

Взаимодействията между тези три пласта са интензивни, а границите между тях – условни. „То” непрестанно въздейства върху „Аз”, подлага го на репресия, а „Аз” оцелява в резултат на непрекъснато доказване и борба. В отношенията между „Аз” и „Свръх Аз”, „Аз” отново е подложен на репресия от страна на „Свръх Аз” и непрестанно му противодейства.

В тези сложни взаимодействия „Аз”-ът формира и обособява себе си. Колкото нивото на устойчивост на „Аз”-а спрямо вътрешните забрани и ирационални импулси е по-високо, толкова по-силна и възвишена е личността.

Мотивационното ядро на личността според Фройд са два инстинкта:

-         инстинкт към смъртта и деструкцията (Танатос)

-         инстинкт към живота, сексуалния инстинкт (Ерос)

Оценката на този модел на Фройд е противоречива. Много от неговите съмишленици, например не са съгласни с личностния мотив – влечение към смъртта.

Моделът страда от недостатъци, но има и своите достойнства. Едно от тях е, че дава възможност да „надзърнем” в дълбините на човешката психика.

С. Рубинщайн изхожда от следните три характеристики при построяването на своя модел за личност:

- какво човек желае

- какво човек може

- какво всъщност е човек

Подструктурата на желанията на човека включва: насоченост, идеали, потребности, интереси и атитюди.

Подструктурата на възможностите – знания, умения, заложби, способности.

Подструктурата на вътрешната човешка същност включва мотивацията, характера и темперамента.

К. Платонов разработва следния модел за структурата на личността. Според него тя е конструирана от четири подструктурни образувания:

• социално обусловена подструктура – включва самосъзнание, ценностни ориентации, социализация
• психическа подструктура – психически процеси, психически качества, психически състояния, мотивация, атитюди
• биологически обусловена подструктура – висша нервна дейност, заложби, инстинкти, начин на обмяна на веществата
• подструктура на социалния опит – минал опит, знания, умения

Х. Айзенк построява своя модел за личност, посредством т.нар. диспозиционен подход. Описва личността посредством диспозиции (черти), като залага и доминиращи личностни качества и състояния като интроверсия, екстраверсия, невротизъм и психотизъм.

Според Айзенк индивидите се различават по отношение на личностни диспозиции, известни като „черти”. Тези черти, могат да бъдат идентифицирани чрез корелационни изследвания или измервани чрез данни, получени от въпросници. Обуславят се от наследствени фактори и при взаимодействие с определени ситуации, могат да доведат до преходни вътрешни условия, известни като състояния.

При разкриването структурата на личността Кетел набляга на т.нар. факторна структура – общи, основни и релативно стабилни във времето черти (фактори). Според Кетeл поведението на човек се определя от две променливи – личностна структура и ситуационни условия. През 1949 г. той получава търсената структура на личността – 16 общи, основни, надситуативни и релативно устойчиви във времето биполярни дименсии, понятие, което за него е равносилно на понятието „фактор”. В този смисъл шестнайсет-факторният въпросник на Кетeл е не само инструмент за измерване структурата на личността, той е самата теория на Кетел за личността.

Голям е и приносът на немския психолог Курт Левин. Според него личността представлява собствена система, състояща се от множество непресичащи се една с друга области. Всяка област съответства на определено действие, което Левин нарича потребност, мотив или краткотрайно желание.

Изучаването на структурата на личността, както и отчитането на нейните особености е желателно, но и трудно явление в сферата на управлението.

„Да се разкрие структурата на личността означава да се изследват и анализират и особеностите на нейните функции, дейности и действия.”